понеделник, 23 април 2018 г.

Имало едно време - пътепис /По екологичното нанадолнище на Черна гора/

      Предишната част може да намерите  Т У К

     По екологичното нанадолнище на Монтенегро.

     Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.

     Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи


         Не бях задълбавал чак толкова в разните му там философски интерпретации, но реалността си беше такава – обожавах планините, за сметка на морето. Комай на море за последно бях ходил нейде на някакъв къмпинг с някакви хора преди мноооого години и единственият ми спомен от това мореходене беше, че не излязох от кръчмите край плажа! Дори и краката не си потопих у водата! 

петък, 20 април 2018 г.

Имало едно време - пътепис /Босненско енд Херцеговинско-Републико Српско-Църногорската граница/

     Предходната част  Т У К

     Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.


     Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия  на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...

събота, 14 април 2018 г.

Имало едно време - пътепис (в Чайниче)

       Към предходната част  Т У К

       Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...