Северозападнал пътепис – част 1

     По простата причина, че се явявам образец за класически мързел и неподражаемо разхвърлян тип, по още по-простата причина, че съм склонен към ретроградност и съм задръстена консерва (да не се бърка с консерватор!), по стечение на обстоятелствата мислите ми не текат гладко, а още по-малко пък бързо... Та, поради всичкото гореизброено надявам се няма учудени, че отново пускам някакви бръщолевеници под формата на пътепис, които ще се дописват във времето! А "времето" при мен е мнооооого разтегливо понятие...

    Ден. Ден като ден. Събота... Сив и скучен ден. Работен ден. В нашата фирма, уви, все още не е достигнала мълвата, че работната седмица е на петдневка! Ще достигне. Все някога...
Изкопчил съм си благоговение свише да си тръгна по обед. "Грандиозните" планове за едноседмично пътуване се бяха свили до един половинчат уикенд. Уви... Фактор за това изигра и недотам пресметнатото финансиране на начинанието, както и факта, че седмица преди пътуването се разболях... Сигурно за стотен път тази година. Краката ми все още трепереха. Все още се чувствах слаб и неукрепнал и някак не се виждах да издържа седмица на мотора, както финансово така и чисто физически! По-скоро физически!

     Вместо в 12.00 си тръгнах в 12.30, което си беше чиста проба успех като се има предвид, че все нещо супер важно изниква в последния момент и все никой друг освен моя милост не може да го довърши! Направо не повярвах на късмета си този път и побързах да се изнеса с космическа скорост под киселия поглед на "Хър Меджести май бос", преди да се е присетил за нещо супер спешно и неотложно! Врътнах ключа в стартера на раздрънкания бидон, който може и да е имал славно минало, но сега с много фантазия можеше да се нарече кола! Вършеше ми работа да се придвижвам от точка А до точка Б, което за мен бе напълно задоволително! Двигателя изскимтя отчаяно, пресеца и припука няколко пъти и запали издавайки отчайващи стържести звучи. Катафалката запали, значи пътуването можеше да започне! Оставаше само да ида до гаража, да разтоваря багажа от колата, да я паркирам някъде си, да изкарам мотора, да отида да заредя, да го измия, че всичко беше добило отчайващо еднакъв сив оттенък (то нали много карам напоследък, та....), да напомпя гумите, да отида до нас, да натоварим багажа, да видим как ще овържем шалтетата, че това не го бяхме оттренирали, да се екипираме и да потеглим! Дет се вика има няма два часа и сме тръгнали:) Е да де...аз така и го бях предвидил! Начален час на отпътуване от нас - 14.00. Имаше шанс! В 13.40 си бях пред нас! Паркирах внимателно, оглеждайки се да не ме свали някое от кучетата, че те недолюбваха мотористи, ако и да беше техния стопанин такъв и не беше хич изключено да се озова на земята от засада! Кучетата ги нямаше.... Чудесно! Смъкнах куфарите. Поли ме чакаше в готовност. Нахвърляхме набързо някакъв багаж (така или иначе всеки разполагаше с по един куфар, та можеше да си мятка колкото и какъвто багаж си прецени! Даже и за мотора имаше куфар - в топ касата бях натъпкал всевъзможни жила, ръчки, инструменти, спрей за гуми, масло естествено, че предният път ми се видя, че нещо му мръдна нивото, като всичко това бях уплътнил с двата дъждобрана 5-та употреба, които Поли беше успяла някак да съживи до положение да са горе долу годни за използване)!

     Нещата вървяха по план. Само облаците, които ставаха все повече и все по-черни не ми харесваха. Вярно, че прогнозата си беше гръмотевична, но това не значеше, че задължително трябва да ни вали, нали? Абе нали, нали, ама....нещата с единия куфар се закучиха! Чисто новият куфар, който не бях ползвал никога се оказа незнайно от какво деформиран и след като го отворихме и напълнихме с нужното количество боклуци, просто не даваше никакви признаци, че ще успее да се затвори. Капака и основата на куфара колкото и да натисках и да го сучех, ми се разминаваха с има няма два пръста! Чувствах, че започвам леееееко да се изнервям! Чувствах как по лицето ми започват да се стичат вадички пот. А облаците в далечината се сгъстяваха и приближаваха. Това още повече ме изнервяше, защото бях напълно наясно, че по този километър и двеста метра черен път от нас до селото, завалеше ли, с така натоварения мотор и ТЕЗИ гуми, никога нямаше да се доберем безаварийно до заветния асфалт! Продължавах да суча куфара насам натам, внимавайки все пак да не прекалявам, че да не останем без него! Смъкнах каската, а облаците се сгъстяваха. Резултат с куфара до момента нямаше... Хвърлих с яд якето. Облаците приближаваха... Успеваемост - нулева. Свалих бонето и започнах ядно да попивам облялата ме пот. В далечината засвятка... Натисках куфара... Капака не прилепваше. Вече нямаше какво да свалям от себе си, а облаците приближаваха. Тихичкото псуване се превърна в гръмки майки, лели и баби към създателите на гадното творение, което не искаше да се затвори... Облаците вече бяха над нас... И в този момент.... О, небеса! Иззвъня ми телефона! Служебния!!! С дива ярост измъхнах сатанинското творение от джоба на панталона, избърсах солената пот, която ми пълнеше очите и ми пречеше да видя кой по дяволите ми звъни! Марто... Колега... А нема нужда! Натиснах с все сила червената слушалка и мушнах телефона обратно в джоба. В този момент нещо изпука и куфарът се затвори! Не можеше да бъде! Не е истина! Сложих проблемният куфар на мотора, овързах шалтетата и бутилката с вода върху топ касата и този път пътуването вече наистина можеше да започне! Все още не беше заваляло, а мен ми беше пределно ясно кой толкова упорито ми звъни. Дори и грам намерение нямах да вдигам... Край! Вече не бях на работа! Вече не бях в Мордор! Вече пътувах!

Пътеписче

     Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш'та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да "не си чуваш" телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее....нали и т.н. колко било по-зле). За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу....клиент. Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо... Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона... Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле... Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа....ми тооооо.....абееееее..... Ама що не ви....... Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед... Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя... Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да...за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де - дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Пиеса в 2 действия и половина за 5 мотора и Балкани

    Този пътепис е един от няколкото ми недовършени пътеписи... Трудно ще ми е да обясня защо не е завършен! Само ще поясня, че причината не е мързел, за разлика от другите недовършени мои неща, а е скрита мааалко по-дълбоко и е с житейско-философски оттенък - неща, с които не мисля да занимавам уважаемия читател, за да не му доскучая още преди да е започнал с четенето на пътеписа :) Пътеписът все пак е завършен и дописан, за което благодаря на Гошо и естествено както е редно, продължението, което не е плод на моите усилия и емоции ще го дам като външен линк, за да може все пак, заинтересованите да дочетат историята на това далечно (във времето) пътуване...


     Главни действащи лица: Иво Марков, Боби, Асен, Емо, Гошо, Фори, Стела, Брус Лий и нЕкви хонди

     ПРОЛОГ

    Деветнадесети май 2010-та. 18.00 ч. – навлякъл зимното си яке правя двете пернишки каси. Мамка му! Кит, шкурка, боичка, шифърът.... Мтакаааа. Хооооп. Шефът стои скръстил крака и внимателно наблюдава, а Питона бръщолеви нелепости над главата ми.Идилия! Звъни телефонът. Емо с ВФР-а от Варна. Човекът вече е пристигнал и ме чака, а аз още не знам дали изобщо ще тръгвам на където и да било... Отделям му 5 минутки и го пращам да яде кебапчета в „Казака” (апропо, мястото за общата ни среща в осем)! Гошо също би трябвало да е пристигнал от Видин, Марковиво е налице, Асен също потвърди участието си в пътуването, Стела се пребори за отпуска, а само моя милост няма яснота дали въобще ще пътува с тях! Те естествено това не го знаят. Напушва ме смях... Ама карай... То кога ли при мен нещата не са се решавали в последния момент!

 
     19.15 ч. – касите са направени. Питона е изгонен (много приказва мамка му боксьорска), а аз получавам неохотно благоволение свише да отсъствам няколко дни! Е, не шест както бяхме говорили (Кога сме го говорили?), а четири, но...кой обръща внимание на подробностите! Ще се пътувааааааааааа....

 

     19.30 ч. – стоя пред ателието и трескаво обмислям. Трябва да изтегля пари, след това да ходя да обменя, в 8 да съм в „Казака” да се видя с хората, да отидем до Красно село до гаража, за да приберем моторите, после да взема Стела от Владая, после до Люлин за спалния чувал, после до Съдебната палата да приберем Гошо, оттам в Подгумер. Следва стягане на багажа (че кой стяга багаж преди последния половин час), няколко (в най-добрия случай) часа сън и в 3.30 ч. отново газ към гаража...

     Двадесети май 2010-та 3.30 ч. Пътешествието започва. Всички сме недоспали и леко уморени още със стартирането. Гасим тока в горската къщурка, товарим се на раздрънканото Поло и лека полека започваме да се спускаме към града... „Нямаш предница” сякаш между другото отбелязва Емо. Че аз и задница нямам, и спирачки, и стъклото ми е подпряно с клинчета и гуми нямам, антифризът шурти, чистачките не работят, нямам въздушен филтър... Всичко е под контрол бе, човек!

     4.30 ч. Все още се туткаме в гаража. Екипираме се, наместваме багажи, аз поразчиствам, за да мога някакси да вкарам колата вътре, Гошо се запознава със зачисленото му по служебен ред возило. Виждам, че е респектиран от „Брус Лий”. Че кво да му е на мотора? Гумите му Шинко (на 5000 км с вид като на току що излезли от завода), калника подлепван с изрезка от туба минерална вода „Девин”, тук таме дупките по спойлерите залепени със сив скоч, залепващ съединител, почти липсващ фар, прекъсващи токове на мокро... Нормален мотор за едно нормално пътуване. Виждам, че и Гошо го оценява по достойнство. Спокоен съм! Ще се спогодят...

     5.17 ч. Скромната ни групичка акустира на „Лукойл”-а на Божурище. Нужно ли е да споменавам, че срещата ни беше за 5.00 и че Марков и Асен отдавна ни чакат... Времето започва да се развиделява, студено е, а свъсените облаци вещаят дъжд, но нас това не може да ни уплаши.

 
     5.30 ч. Палим моторите и поемаме към Калотина. Посоката е западната част на Балканите, а мотото „Ноу комерс”.