По екологичното нанадолнище на Монтенегро.
Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.
Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи
Не бях задълбавал чак толкова в разните му там философски интерпретации, но реалността си беше такава – обожавах планините, за сметка на морето. Комай на море за последно бях ходил нейде на някакъв къмпинг с някакви хора преди мноооого години и единственият ми спомен от това мореходене беше, че не излязох от кръчмите край плажа! Дори и краката не си потопих у водата!
Полюбувах се на разкошното време и гледки и с неохота разтворих вехтата хартиена карта. Не сте забравили, че съм старомоден, нали? Вперих взор в стогодишният хартиен носител, на който дори Църна гора не беше отбелязана като отделна държава, а направо си беше в териториална цялост с пустата му майка Сърбия, набързо се ориентирах като къде ли ще да съм точно и за моя радост открих на картата близък голям град – Плевля! Голям град за мен беше равносилно на големи и хубави пътища. Загледах се в далечината, а хоризонт дал Господ, но никъде не виждах и помен от голям град! Пусто да опустее дано! Сигурно е зад тези баири... Или пък зад онези... Странна работа! А на картата беше толкова близо... Извадих от джоба вехтия пакет с червена Дрина и захапах смачканата цигара. Мдаааа...совите не са това, което са... В този момент иззад далечните завои се зададоха два мотора. От онези модерните. С металните куфари. С многото джаджи накачулени по тях. Движеха се някак тежко тежко. Солидно един вид. Ма то така си им и приляга! Все пак бяха БМВ-та. Джи Еси. Не някакви си там смотани джапански Ямахи...с тутраканска регистрация при това! Прибрах дрината обратно в пакета, че да не се излагам пред чужденците и жизнерадостно помахах с ръка, очаквайки „колегите“ да спрат за по фас и приказка. Къде ти!... Дори с поглед не ме удостоиха... Нихната мама!-теглих им бързо една наум и ядно сгънах картата, че час по-скоро да тръгвам! Вече и мотористите не бяха мотористи, йебем ги...
Продължих си пътя надолу с леко вкиснато настроение от „колегиалното“ отношение на бракята мотористи, въпреки, че цялостно погледнато съм перде и просто си го местя у другия крачол, ама ей така на...криво си ми стана някакси. Нито щях да ги ухапя, ни пари да им искам назаем! Разсъждавах си, криволичех като на гигантски слалом, средната ми скорост беше потресаваща, а град в далечината се не видеше... Шантава работа. Въртях по безкрайните завои и леко вземаше да ми писва. Някак се бях настроил за по-бързичко отмятане на километрите! А и бях пак сипвал с лопатата щедро щедро от плановете! Ще пия кафе в Чайниче /не пих!/, ще спра да поразгледам Плевля, после нейде в нещо крайпътно ще хапна, после в Митровица за следобедно кафе и разходка по оня шантавия барикадиран с чакъл и сини каски мост, после прекрасните завои на Копаоник и после леви леви та у дома. Да де, ама....кафе не пих, времето напредваше безмилостно /а и бях един час назад от българското време, демек губех един час/, а аз подскачах по някакъв треторазреден път с една такава никаква скорост. Мъка и липса на кеф! Не ми беше това концепцията за приятно каране по готин маршрут! По едно време просто ми писна от всичко и баш на поредния обратен завой просто спрях!
Да цитирам Гошо „идеше ми да захапя кормилото от яд!“. Хвърлих ръкавиците някъде зад мотора и с ряз и яд отворих вехтата карта! Картата естествено се докъса, предвид достолепната и възраст, аз просто взех интересуващото ме парче, а остатъка захвърлих при ръкавиците и с настървение затърсих пряк и читав път към Софето! А пряк път просто нямаше! Пряк път нямаше! Бях на гъзо на балканската география, а както, мили деца, много добре знаете, Балканите са малко място, но с ужасно нискокачествени и усукани пътища! Реално тук 200-300 километра бяха ужасно много! Нищо подобно на 300-те километра от Калотина до Белград примерно. Бях сигурен, че щях да стигна по-бързо от София до Истанбул, отколкото оттук до дома! Нейсе... Гледах, гледах, смотах картата с ясното съзнание, че и време за разглеждане и за кафе и за плескавици няма да има! Ще се прибера гладен и уморен нейде посреднощ! Просто го предчувствах!
От мястото, на което се бях паркирал тръгваше нагоре по баира ей това пътче
Изкушавах се да врътна мотора по него и да отпраша накъдето ми очите видят, или по-скоро накъдето пътчето ме отведе. Но! Нямах време за експерименти, а и бях сигурен, че това не е посоката за Плевля! А и пази Боже да пресека границата нелегално, оттатък сърбянките рииийли щяха да ми се израдват! А нямаше нужда... Въздъхнах тежко и яхнах Джуниър. Черногорските пътища ме зовяха...
Няма коментари:
Публикуване на коментар