Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.
Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...
Ден след Гергьовден 2016-та. Насред Дивия Западен Балкан. На една крива погранична бариера.
Сигурен съм, че си навлякох доста ядове! Залетял съм се и не спирам на точното място, показвам нецензурни жестове на господата властимащи, карам бързо и агресивно... Пфуууу.... тегава работа! За мое голямо учудване /но в никакъв случай разочарование/ слезлият от колата пограничен е с еееей такава усмивка и вместо да търси реванш отдалеч ми подвиква нещо за „магарчино нйеден“ и хлътва в бараката с надпис „Царина“. Двамата повелители на дървената бариера или загубили от него хъс, или просто в пристъп на някаква внезапно обзела ги добрина се заговарят с мен. Колко троши, па колко пари е, па ние ли скупо толко паре за толко вехт мотор, па издакле съм се приявил, па защо точно оттук, а не оттам, защо съм сам, дежурното, подплатено с иронично хихикане „Пааа дооообро сте вие у еуропската уния!“, след което ми обясняват, че при тях е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, след което дружно заключаваме, че навсякъде е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, естествено се осведомяват дали имам в себе си най-същественият документ по тези земи – зелениот картон, след което ме изпровождат по живо по здраво като ме предупреждават да карам бавно, щото напред има много дупки. Далеч ли е викам църногорския пункт, че оттук се не види, та да знам дали да се обличам и екипирам, а царинарите викат – ближе е, ей тамо през баира, 13 километра е, викат... Да ви имам ближето! Махвам за довиждане, свирвам с клаксона за моя приятел в бараката и леко леко закатервам баира нагоре...
Слаломирам бавничко измежду кратерите по пътя като се самонавивам, че видиш ли това тук е така, щото е ничия територия и никой не ще да се мине да я асфалтира, но видиш ли, там като мина тея въпросни ничии 13 километра, нещата ще станат мед и масло! Море...все едно не живеех на Балканите, ама пуста му и наивност... Слаломирам и разсъждавам. Разсъждавам на тема екология. Странна тема за разсъждения ли? Не е странна! Все пак влизам в имащата претенции да е екологично чиста и прочие бла-бла-бла република Черна гора. Колко па да е екологична, ама айде карай-няма им трошим хатъра я! Та карам си кротичко измежду дупките и разсъждавам. Дали пък да не беше само Черна гора държавата, която се отцепи от Титова Югославия без сблъсъци, пуцаници и простотии? Ами комай да! Спретнаха си някакъв там референдум. Нагласиха ли го или не, не знам, но църногорците си се отлепиха от Сърбия и си сформираха чисто новичката държава. Дори не се напънаха и да си измислят некви паре, ами направо прилапаха еврото за всякаквите там разплащания, домързя ги да модифицират сръбския, както направиха повечето други отцепили се републики, ами направо обявиха някое от наречията му за официален църногорски говор и почнаха да пръскат екология по целите Балкани... Сложиха си най-големия мафиот за президент /впрочем както и навсякъде по околните страни/ и се почна – а, гепи тая екология, дай насам парата, гепи екология, дай пара, гепи екология, дай пара! Руснаците изкупиха адриатическото крайбрежие и всички заживяха мирно и щастливо.
Криво ляво издрапвам до църногорското КПП, където е пусто като на селски мегдан по икиндия. Тук няма помен от бараки и дървени бариери! Тук всичко е модерно! Пара е играла! Ама то с тая екология няма и как да бъде иначе де! Спирам чинно, разопаковам се, а отнякъде дотичва най-мнителния митничар на света. Не тук, вика, по-натам. Не там каската,...онам. Не ключа в мотора – ключа в джоба. Тегаво тръгва тук... Мдаааа....Вадя зелениот картон, щото знам какво точно ще последва, но киселяка раздразнено подвиква „пасош ми прияви, пасош!“, след което прави някакъв бесен кръгом и хлътва в модерната си будка. Прозорчето се отваря с трясък и аз съм подканен с рязък нервен жест да си приявя пасоша на гусин нервния. Започва се едно сумтене и прелистване, прелистване и плюнчене и пак сумтене. Защо вика, имаш толкова много косовски печати? Ми, викам, щото навсякъде другаде се влиза с лична карта, само у пустото му Косово с пасош! Е, те за това! Никой другаде не ми бие печати, само косоварите абсолютно задължително, убеден съм за да дразнят после сърбянките! „Йебем ги у дупе!“ дето ми викаше един и пишеше с яд и злоба „поништено“ връз вражеските печати...
Дай вика да ти видя багажа? Ма, викам, вие па гусин царинар, къде видяхте багаж? Багаж немам! Немам бре! У раницата има шише вода, злополучния снощен салам с някакъв комат хляб и някакви парцали! Какъв багаж, какви пет евро? Пограничният поседява и посумтява известно време и накрая със замах ми подава паспорта и ме провожда да си ходя. Тъкмо се екипирах и нагласих да захапя от църногорското нанадолнище и чувам свиреп крясък зад гърба си „А, зелени картон имаш ли? Зелени картон...“ Просто си знаех, че няма да мина метър! Нямаше как...
Няма коментари:
Публикуване на коментар