Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!
Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...
Тъкмо взеха нещо да ми поомръзват безбройните завои и баири, тъкмо да реша, че нещо съм объркал пътя и мернах е те тая табела. Скрита, скрита в храстите, ама и байо ти е с набито око
Е...бях на верния път и очевидно тоя ми ти Чайник беше нейде близо. Успокоен от факта и използвайки отбивката на върха на някакъв превал – отбих хем за почивка, хем да видя отблизо табелата, която мернах край отбивката. Привлече вниманието ми, но нещо съдържанието ми убягваше. Подпрях Джуниър на степенката, свалих досадната каска и ръкавици и бавно и тежкарски се приближих. Тъй де – старческият недоскиф се компенсира с киризене от близо!
Мислех, че е нещо по-забележително, а то скука – карта на мините в района. При това солидно продупчена! Или някой яко беше пуцал по горката табела, или пък това ще да беше карта на избухналите мини в района...
Позяпах по картата, пошлях се безцелно из околната полянка потънал в някакви си мои мисли и бавно бавно се запримъквах към моторетката. Бях уморен. Бях стар и загубил тренинг. Бях дебел и тромав. Бях типичният преставител на породата „шофьор на консервена кутия на четири колела“. Какво ли правех на това двуколесно нямах представа!
Приближих двуколесното с поспихнал ентусиазъм, но бях твърдо решил, че няма да позволя на някакви си мисли да ми развалят имиджа на лошия рокер. Нахлузих каската и ръкавиците, обяздих мотора и хоп...нещо странно привлече вниманието ми – предният ляв мигач на Джуниър висеше с пълна сила само на кабела подобно оръфан пискюл на стара нощна шапчица. Споменах нещо за майките, лелите и бабите до девето коляно, пуснах отново степенката, разопаковах се и жално вперих поглед в клюмналия мигач. Стана ми жал за Джуниър. Определено не бях добър стопанин. Откакто го имах все нещо му се случваше – загубих му тапичката на кормилото, строших му зверски спойлера, протрих му двата задни спойлера с някакви глупави дисаги, а сега за капак му умря и мигача. Мина ми през ума дали онея с лъскавата пистарка не бяха го строшили нарочно, в пристъп на гняв към истинската моторетка, щото те като собственици на купчина пластмаса с двигател не биха оценили достойнствата на горкото ми добиче, ама все си мисля, че щях да го мерна за километрите, които бях минал от сутринта. Цъкнах му копчето – мигачът работеше. Работеше ама като се клатушкаше насама натам и се биеше глухо ту в това, ту в онова и някак още по-тегаво ми ставаше от цялата ситуация. За миг се изкуших от идеята да му резна кабела и да изхвърля непотребното съоръжение в близките храсти при мините, ама ще взема да улуча някоя мина, та ще се разгърми и задими, па ще дойдат жандармите, па ще пиша до вдругиден на обяд... Не! Не ме блазнеше! А и някой кретен можеше да се заяде с липсата ми на мигач! Все пак ме чакаха към 700 километра и няколко граници! Не ставаше...
Измъкнах изпод седалката изолирбанд, който незнайно защо бях взел, отчупих някаква клонка от дървото край мен и набързо шинирах горкия жълтурко.
За пореден път нахлупих каската и сложих ръкавиците, направих последна проверка дали всички мигачи бачкат нормално и се заспусках по баира към пустият му Чайник...
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО Т У К
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар