The St. George’s day 2016. Somewhere…
Пътят през Църна гора, айде да си го кажем по модерному Дъ Репаблик ъф Монтенегро, минавам някак като в сън. Изморен съм може би. Недоспал съм определено. Отпуснах се след като напълних благоутробието с „ M E S O“ за 5 евро, а и ме напече слънчицето след като се спуснах в Рожайе. Апропо, в Рожайе откровено се загубих въпреки че бях минавал оттук сигурно 20 пъти в последните 6-7 години. Изтървах си отбивката ли, що ли, но минах по някакъв световно неизвестен път край града и после се оказа, че ща не ща трябва да пресичам целият санджакски хаос на Рожайе открай докрай, щото някак бях излязъл точно от грешната страна на града...
Иначе Монтенегро-то този път някак не ме впечатли. Бях му се наситил ли, що ли, не знам, но го минах като на автопилот. Нито красивите зелени планини ме трогнаха, нито плавните /и не толкова/ завои, нито рехавия трафик, там където нямаше ремонти разбира се.
Знаех, че трябва да мина едни стотина километра докато вляза в Сърбия и си ги карах просто, щото трябва. Странно... Одъртяваш, Фори, одъртяваш... А може би просто Църна гора не ми беше тръпка. Вдигам машинално рамене, докато изпреварвам поредния влачещ се пред мен. Не бях пък чак толкова често идвал насам та да ми писне! Не беше това! Щото пътят София-Трън-Сурдулица, например, ми беше дотолкова познат, че можех да го мина със затворени очи /почти/, но всеки божи път, когато ми вдигнеха сърбите граничната бариера, завъртах газта на горкото добиче /което и да беше то/ и с пълна газ се понасях по дългата права, през селцето Клисура с оня гаден остър песъчлив завой и заизкачвах планината с готините плавни завои, последвани от остри обратни виражи и така нататък, и така нататък... И всеки път усмивката ми беше да ушите, и всеки път вдишвах чистия планински въздух с пълни гърди, и всеки път спирах на оня обратен завой, от който се откриваше панорамна гледка към Власинското езеро – онова същото, дето ходите да ядете плескавици и пържоли...
Отново вдигнах рамене. И Черна гора си беше красива – особено Которският залив и особено ако го спускате от планината откъм Цетинйе. Усещането е все едно се спускате от висините, а не карате по пътя! И Дурмитор е страшна красота, и каньона на Тара, и Плавското езеро и, и, и... Ама пусто нещо не ми беше тръпка, затова и просто за днес Църната гора си я сложих в графата „Скучен транзит“!
Внимавах да не си изтърва отбивката за Приеполе и вместо за сръпско да хвана към Подгорица! Знаех, че ако вляза в Беране, вече се е случило. А някак не ми се щеше! Първо, щото нямаше какви да ги диря в Беране и второ, щото времето днес ми беше особено кът! Бях убеден, че ще ме вали още, бях убеден и че сърбите ще се правят на интересни на границата, бях убеден и че Вишеград е далече. Мнооого далече от тук!
Разклонът при Беране, че не го изтървах, не го изтървах. Уцелих си го баш от раз, ама за сметка на това пътя след прословутият разклон какъв беше...мани, мани. Имах чувството, че всичките налични МПС-та на малката екологично-китна Църна гора са се нацвъкали точно пред, зад, около и срещу мен! И пъплеха бавно и безметежно... В колона по един. Понякога по двама – прибутвайки ме неособено деликатно по към банкета, че нещо им пречех на светоусещането комай. Не се занимавах с тъпаците естествено. Беше взело да ми става жега, щото си препичаше яко, а отдавна бях слязал от планините със снега и мъглата, отдааааавна бях се изсушил от дъжда дето ме пра преди снежния проход , а трите комплексни фактора /ЕГН-то, недоспиването нощес и умората от изминатите километри/ си казваха думата. С две думи спеше ми се яко! И за да не заспа насред пъплещата колона с всякакви местни и международни джигити, просто кривнах в някаква со никаква отбивка да се поразтъпча, пийна една...вода и барем малко малко ми поотмине умората преди да стигна до тегавата сръбска граница и очертаващият се вечерен дъжд. Щото си ми беше ясно. Квото било било – отсега нататък си ме чакаше дъжд, въпреки препичащото за момента слънце. Първо, щото всички налични метеосайтове, с които бях направил справка сочеха, че ще вали цяла вечер и второ абсолютно същото сочеха и черните буреносни облаци ееееей там далеч напред над сръбските планини. Плюх ядно встрани по повод очертаващата се мокра вечер и хвърлих око на ситуацията около мен. Готини зелени планини околовръст, липса на каквато и да било сянка на мърлявата от всевъзможни пликчета и пликченца отбивка, и уникалната гледка на някакви строителни машини долу в реката
Не бях впечатлен, но това беше единствената читава отбивка, която мернах. Позяпах тъпо крайпътните храсталаци, опитах се да отгатна какво ли точно правят машините там долу, след което спрях да си блъскам главата с тривиализми, щракнах една снимка на Джуниър насред пейзажа
И хванах пътя – и преносно и буквално. Мисля, че имах още двайсетина километра до граничният пункт и до дъжда. Абе, беше добре да мина преди да завали, че пътят комай минаваше през някаква клисура дето не знам къде ли точно щях да се крия, ноооо...квото дал господът на балканските пътища, да се свети волята му дъждовна! Бях се зарекъл, че няма да си тровя нервите с нищо. С Н И ЩО! Бях тръгнал на разпускащо пътуване. Точка.
Към следващата част Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар