Малко след
пладне. Манастир Високи Дечани. Косово.
След няколко минути бях в подстъпите на най-странният манастир в
световната история! В дъното на пътя се виждаше вишка с някакъв въоръжен човек
на нея, с чували с пясък и прожектор на върха, а под нея наредени на зиг-заг
няколко бетонни пирамиди плюс легнали полицаи. Чувствах се все едно влизах в
Пентагона! Долу в полето зад вишката се виждаха няколко монаси обработващи
манастирските ниви. Сега дали сееха картофи или нещо по-конвертируемо само
смеех да гадая! И то наум! Бях в район, в който да мислиш на глас не беше
здравословно...
Подкарах бавничко след вишката. Бях кимнал на въоръжения аскер, който не
ме отрази по никакъв начин, макар да бях сигурен, че ако бях изфорсирал Джуниър
и бях изревал с пълно гърло „аллах у акбар”, реакцията щеше да е мигновена!
Сто
метра по-натам, точно пред входа на манастира се виждаше друго укрепено
съоръжение с чували с пясък покрай него, някакви антени по покрива, няколко
въоръжени люде в камуфлажи, две военни джипки и някаква военна машина, до която
аз непукистки се паркирах! Загасих мотора, поразхвърлях се, като накачулих
всичко по него. Егати! Имах най-охранявания мотор в цяло Косово! Сигурен бях!
Преборих се с изкушението да изрева на войничетата „Вива ла революсион”
и да дръпна връзките на раницата, за да видя как ще реагират, но се спрях
навреме! Ще вземат да пуцат, па да стане някой сакатлък, па после да пишат по
две кофи мастило що са стреляли... Аааайде немаше нужда!
Приближих бавно до военното съоръжение. „Добар дан!”- изтърсих ни в
клин, ни в ръкав, макар да ми беше повече от ясно, че войничетата не бяха
славяноговорящи! „Бооонджооорно” – провлачено и с голяма усмивка ми отговаря
старшията. И като се почна – кой си, откъде си, па закъде си.... Ааааа, искаш
да видиш манастира? Риииийли? Ами дай да видим кво имаш у раницата, дай
паспорта, дай да говорим с някой по станцията, па да те запишем у големия
тефтер, вземи сега тоя пропуск, а паспорта ще ти върнем като излезеш! Брех!
Странна работа! Верно все едно влизах у Пентагона, а не в манастир!
Манастирът беше уникално и магнетично място. Пристъпих с благоговение
към портата, където вече ме чакаше цивилен служител със станция. Добар дан –
смрънках смутено, а цивилният на чудесен английски ми обясни учтиво, но твърдо,
че за моята сигурност, разбираш ли, ще съм „под око“ и че няма проблем да
снимам, но че вътре в църквата е забранено и да не го правя. Попита и колко
време ще ми е нужно, за да разгледам. Отговорих напосоки половин час... Човекът
хлопна след мен манастирската порта, заключи я старателно, погледна отново
пропуска, който ми бяха дали войниците, каза нещо на някого по станцията и ме
проводи напред.
Виждах в дъното на двора мъж, който дискретно ме следеше с поглед и
по-встрани още един, на входа на църквата още един и един, който се мъкнеше
след мен на достопочтително разстояние. Чувствах се странно. Чувствах се като
във военна база, каквато, апропо, на практика си беше манастирът, нямаше какво
да се лъжем! Опитах се да се абстрахирам от всичко светско и военно и се
потопих в магията на това място
Военните естествено не съм ги снимал. Не, че и щяха да ми позволят, а и
не исках да се разделям с фотоапарата си скоропостижно. Поех дълбоко от
кристалния планински въздух, хвърлих последен взор към това Божие място и лека
полека се запътих към изхода. Половиният час неусетно бе минал, а не исках да
карам цивилния да се изнервя и да идва да ме търси! Усмихнах му се любезно, кимнах учтиво за довиждане,
когато човекът от службите заговори: „Господине, вика, много ми е приятно, че
сте счели за уместно да посетите тази светиня – нашия манастир! Много се
радвам, вика, дайте да Ви стисна ръката!“ – и това разбира се на се случва на
сръбски... А? Че къде ти остана енглезкия, дюд? И на какво пък да се дължеше
тази невероятна трансформация от лошото към доброто ченге? Да е, щото си
тръгвам без да се самовзривя или заколя един, двама, петима въоръжени до зъби
монаси? Надали... Понякога са странни
пътищата господни, що се касае за нашите балкански нрави – разсъждавах на глас,
когато човекът сам даде ключа към загадката. Аз, рече цивилния, мислех, че сте
македонец, а вие сте бил българин! Изхилих се наум, запазвайки ледено мълчание
и благоприличие. Тея хора определено имаха някакъв проблем с македонците, но не
знаех какъв! За сетен път някой сърбин ме бъркаше с македонец и се държеше
противно, докато не разбереше, че нямам нищо общо с макетата! Айде, да не се
любеха с шиптърите – ясно... Да не долюбваха бошняците – исторически
оправдано... Хърватите-чекисти – съгласен съм, ама с макетата какво деляха не
разбирах...
Казахме си още няколко приказки за вярата, истинските ценности, живота
(йебем му майку фашистичку на американския юдеин дето клати света), човекът ми
препоръча да намина и през Печката патриаршия, отново подаде ръка, този път за
довиждане и хлопна тежката порта зад мен. Останах сам на плаца, заедно с
въоръжените до зъби италианци и камара военна техника, укрепления и
заграждения. Все едно току що излизах от базата ни в Кербала...
Пристъпих
към блок поста. Въоръженият до зъби брадатко се показа навън. Подадох му
пропуска, той хлътна обратно в бункера, моето чао увисна във въздуха и с
провлачена крачка се затътрих към мотора. Всичко си ми стоеше там както го бях
оставил! Има си хас да беше изчезнало нещо! Джуниър в момента беше най-добре
пазеният мотор на Балканите! Бас ловях!
Тъкмо да започна да се екипирам и зад гърба си чух изсвирване. „Хееееей,
сееееньоооорееее, пасапооооортееее, сеееньоооре!“. Голям съм тъпак. Бях си
забравил паспорта при военните...
Към следващата част Т У К
Няма коментари:
Публикуване на коментар