вторник, 30 януари 2018 г.

Имало едно време (пътепис) - Между Джаковица и Дечани



  Към предходната част Т У К    

   Едвам се включих в пътя. Егати движението, егати чудото! Поседях, поседях стиснал здраво съединителя, извивах врат ту наляво, ту надясно, гледах жално точещата се колона в посока Призрен, гледах и точещата се колона в посока Джаковица. Жално... Слънцето прежуряше, а в далечината над оная проклетата планина се събираха буреносни облаци. По мен се стичаха вадички пот. Засякох нагло един голф и излетях със свистяща задна гума на шосето! Е, крайно време беше! Погледах известно време в огледалата дали оня лумпен от голфа няма да ми го върне като ме прати в канавката да бера гъби, но той не реагира по никакъв начин. За мой късмет всъщност...

     Имах може би двайсетина-трийсет километра до оня лудия град – Джаковица, дето трябваше освен да внимавам някой да не ме очисти на пътя, ами и да се ориентирам откъде да се отклоня за някакъв пункт на косовско-албанската граница, през който никога не бях минавал! Съответно и нямах хабер накъде ще трябва да хвана от централната част на Джаковица! А Косово ми беше пределно ясно, че е страната на липсващите табели! Че за какво са ти табели? Като не знаеш посоката и си някакъв си назадничав тип дето не ползва джи пи ес, щото още живее в каменната ера – спираш и питаш! Хем разнообразие, хем повод за контакт с местните, дет се вика! Южно от града имаше две места за легално пресичане на границата (а нелегалните бяха сигурно стотици, но това беше една друга тема, разбира се) и аз правех някакви хипотетично-криви сметки да вляза през едното, да покарам из албанските чукари едни 68 километра (разбирай минимум два часа яко каране!) и да изляза през другото легално място, там на баира над Тропоя – селцето с дяда ти ходжа, дето му ходихме на гости миналото лято. Защо щях да я правя тази забежка ли? С каква идея? С никаква! Ей така безидейно исках да увелича маршрута за деня с още две граници и два часа планинско каране из величествените планини на Северна Албания. Мнооого магнетично място, впрочем...

     Същото по никакъв начин не можех да кажа за лудешкият ориенталско-балкански хаос, който ме блъсна като ураган право в гърдите, навлизайки в Джаковица. Хаос. Жега. Задръстване. Облаци с пепел. Очите ми бяха отворени на четиринайсет, щото все си мислех, че имам още дни за изживяване и още километри за изминаване. Някакси не ми се връзваще да приключа земния си път в това забравено от Аллах място в тази полунепризната държавица...

     Съвсем естествено, се изгубих. Съвсем естествено спирах на сто места и въртях отчаяно поглед насам-натам и в крайна сметка, съвсем естествено, излязох от града в посока съвсем различна от планираната. Не ми се връщаше. Определено не ми се вреше отново в тази лудешка пътна игра, от която току що бях се измъкнал, още повече, че над проклетите албански планини определено ако не валеше, щеше да започне всеки момент... Не! Зачерквах Албания от днешните си планове и продължавах напред. Карах по някакъв селски път с много завои, лудешко движение и огромно количество съмнителни физиономии, които нагло ме зяпаха! Не мислех да спирам, а и не бях толкова безумно смел сякаш! Абе казано с две думи, не ми беше чавка изпила ума да се бутам зорлям между шамарите. Бях в един съмнителен регион (Балканите), в една още по-съмнителна „страна”, на хвърлей от най-съмнителната контрабандистка граница – косовско-албанската. Не! Спиране чак в манастира в Дечани!

     Рекох и отсекох! Само дето не предвидих, че в самото Дечани ще се набия в най-адското задръстване, в което някога се бях набивал! Тясна главна улица с пъплещи едвам едвам миришещи на прегрял двигател автомобили, с безброй лутащи се без цел и посока пешеходци, колоездачи, скутери и всичко каквото можете да се сетите! Пъплех и аз с темпото на куца мравка и дори нямаше къде да отбия, а и нямаше особена файда от подобна маневра, защото не виждах шанс бутаницата да стане по-рехава някога! (Нямаше шанс, да! Два месеца по-късно отново минавайки оттам, бутаницата си беше все същата, сякаш никога не беше намалявала). За капак малоумника зад мен упорито се опитваше да ме качи на предната броня! Или се правеше, че ме няма, или беше откровен психопат! Не откъсвах поглед от огледалото в готовност да скоча от мотора ако прекалено ме натисне! За миг ми мина през ума, да спра и да сляза да му разбия носа, но ми беше ясно какво ще последва! Бях на чужда територия...

     Двайсетина минути по-късно бях допъплил до градския мегдан, където имаше някакво партийно мероприятие с някакви големци. Все едно имаше сбирка на коза ностра – силно съмнителни хора с черни костюми и очила, с оръжие и зли погледи се забелязваха на всеки метър по целия площад. В единият му край се бяха подпряли на патрулката и някакви полицаи, а на другият край имаше юнпрофорска джипка... Тръпки ме побиха и побързах да завъртя кръговото и да се изнеса от центъра на града в посока манастира!

Към следващата част Т У К

Няма коментари: