Един пенсионерски зиг-заг по близките Балкани

     А бяхме млади... Естествено, звучи банално и клиширано. Но колкото и клишета да изпиша по темата, тя пак ще си е актуална! Не мога да си кривя душата – някак ми се виждаше нереално в сегашно настояще да се дигна да врътна едни илядо килиметъра на мотор по чукари, трънки и глогинки по разните му там Косово, мосово и подобните им и то в рамките на един ден! Е нямаше как! Абсурд! Или вместо да тръгна днес за Норвегия, да се врътна и да тръгна утре за Грузия! Това пък ми звучеше супер ултра нереално! Каква ти Норвегия! Та тя я няма на картата ми на Европа дето висеше (висеШЕ – държа да подчертая) на пирона в спалнята. Или пък прибирайки се от една бърза спонтанна нощна Сърбия, да бъда изненадан подло в гръб и свален от мотора с настървение от Наташа – дворното ни куче! Същата тая Наташа, коята сега първо се чудеше тоя дето иде с двуколесното дали аджеба съм аз, щото недовижда, дали ако евентуално и т.н. въобще си струва да се надигне с пъшкане да ме присрещне, пък за скок въобще и не ставаше дума! Че то някак не и прилягаше на достопочтените години...

 
     Та мани я Наташа, да не се отплесвам, ами ние? За последните години чак не знам какво да кажа... Миналата – дори не запалих мотора в гаража, та да не говорим за каране и мотане по близки или далечни дестинации! По-миналата бяхме замислили едно трипченце по близките нам страни, което завърши с технически проблеми, съкращаване на маршрута, победоносното подпиране на мотора на едно дърво на село и прибиране до Софето с бус взет назаем, който още на третото село му изкипя антифриза, но това е една съвсем друга и различна тема... По-предишната... ами сигурно ще ви прозвучи познато, нооо...замислихме приличен трип по недотам близките нам страни, който завърши с технически проблеми, съкращаване на половината маршрут, още технически проблеми и победоносно подпиране на мотора до една стена в гаража...

     А за тази година ли? Ами след едни 5-600 км на мотор този сезон, които ми се видяха поне десет пъти повече и после три дни не можех да си фокусирам погледа и куцуках и разните му подобни, решихме ей тъй на, почти спонтанно да завъртим едни 1500 балкански километра за 3 дни, което на пръв прочит ми изглеждаше като да сме затръгвали за луната... Па гледахме прогнози, па хотели, па тинтири минтири, па нам си кво си, но излязохме железни – тръгнахме! И не само тръгнахме, но се и върнахме – без технически проблеми, без съкращаване на маршрута по технически причини, щото нещо кръц пръц по машината или по нас, въобще...почти по план!

    И така, ето ни участниците в „Лятна отпуска 2015-та“:
На първо място „Джуниър“ – новото попълнение в яхъра! Ветеран – набор 83-та! Желязно добиче! Палиш, даваш газ и заминаваш за края на света с разход 5 на 100!

     На второ място – обитателят на задната седалка – Поли

     На трето място – Я (хипопотамът от предната седалка)

     И на четвърто място – негово величество

ПЪТЕПИСЪТ

     Часът традиционно е нейде между четири и пет и то не следобед! Час, в който отдавна не сме ставали. Мястото традиционно е едно село в покрайнините на София и по-точно една гора над селото, а ние традиционно ще отпътуваме за кратка обиколка на близките Балкани...
Котаракът Чочко примижва сънено и се чуди аджеба що става. Завалията не е свикнал да го будим ние – традиционно е точно обратното и то в един малко по-нормален час! Е...совите не са това, което са, Чочко, викам му аз докато правя пируети из стаята опитвайки се да си обуя чорапите...

     Всичко е готово. Багажът натоварен. Моторът е изкаран от гаража (с кисел привкус установявам, че този мотор е още по-тежък от предишните или просто краката не ме държат като хората, щото едва не цопвам маневрирайки из двора), токът е спрян, горската къщурка надлежно затворена и заключена, навън почва да се развиделява и е време да дадем старт на тазгодишното ни скромно пътуване...

     Отпрашваме към хоризонта, тоест към Калотина, където мислех и да е първата ни спирка, но спирам на Драгоман да заредим и да се посгреем. Нещо сме се разлигавили! Надали е под 15-16 градуса ама ние и двамата мрънкаме, че е ебаааааси и студа!

     Излишно е да казвам, че границата минаваме безпроблемно, с едното скромно „къде отивате“. Викам „Църна гора“ и айде – друм да ви няма! Излишно е да казвам, че за Църна гора не сме избрали най-централния и логичен път, а с едни леки чупки трябва да се придвижим из сръбско, което естествено ще ни отнеме и повечко време (то не, че и по царският път е много близо, но по „нашия“ хептен не е), затова и следващата спирка беше планувана да е в затънтеното градче Куршумлия, нейде близо до косовската граница, откъдето започваше и истинското пътуване! А дотам – транзит! Транзит и отмятане на километри!

     То транзит, транзит, колко па да е транзит? Подминахме границата. Изнизахме се покрай странната гледка на колона от бежанци, които тътреха мудно крака в прахта, подобно на колона каторжници от средните векове, предвождани от бавно движеща се полицейска джипка. Накъде върви тоя свят, Боже?... Към българската граница, бе, брат ми, не виждаш ли накъде вървят, би ми казал Борката…

     Карам по ограниченията… Нещо ми се скофти от гледката с брадясалите мургави типове, а и нямах намерение да ни „обуят” някъде за превишена, та да заделяме от и без това оскъдният ни бюджет за глупости. То и за никъде не бързахме! Току що бяхме спечелили един час от часовата разлика, а и имахме само някакви си 560-570 км за деня, нищо че бяха през няколко планини и две граници.

     Прави ми впечатление, че ме напъват и засичат само коли с български номера и то приоритетно софийски! Нещо им е трън в очите тоя бавен бугарски мотор, че и от дълбоката провинция при това! Ти май забравяш, че сме и с търговищки номер, чувам Поли в разговорното, сякаш отгатнала мислите ми. Е точно затова не обичам да карам у нас, щото сме страната на безсмъртните камикадзета на пътя и се губи кефа от карането в тая непрестанна битка за оцеляване измежду късопишковците по пътищата ни…

     Подминаваме Пирот и на първата изпречила ни се крайпътна кафана спираме да се посгреем на изгрялото вече слънце и да гаврътнем по кафе, че и двамата откровено заспиваме на мотора. Нормално… Отвикнали сме от ранно ставане, а и снощи съвсем традиционно като за преди пътуване легнахме среднощ! Не знам защо все така става, но вечно нещо се обърква в последния момент и традиционно спим по 3 часа преди пътуване. Е, снощи например нямаше ток. А като няма ток при нас няма и вода… Мда… Нямам и телефон, отбелязвам лаконично, гледайки „умрелия” си телефон! Това Боб са голяма работа, шъ знайте! След три месеца редовно лоялно плащане на сметки ще имате роуминг, господине! Ще имам грънци… Комай само аз съм лоялният будала в цялата работа, ама нейсе… Не ми е и затрябвал някакъв си телефон! Че аз на почивка ли съм тръгнал или какво? Гася телефона, да не дърпа батерия, плащаме кафето и се качваме отново на мотора. Път ни чака…

     Без особени перипетии стигаме набелязаната цел номер едно за деня – Куршумлия. Доста невзрачно градче, оказало се поради спецификата на нечии политически напъни в ролята на последния голям граничен град преди границата с Косово. Спираме традиционно да заредим гориво при най-киселите бензинджии на света, които този път дори ни изгонват не особено деликатно от бензиностанцията! Надали са ме запомнили! Най-малкото сега моторът е друг, но за трети път влизам в някакви странни конфликти с тези момчета... Естествено нямам желание за разправии и просто премествам мотора 20 метра настрани. Време е за една прилична почивка с кафе и бюрек преди да захванем по чукарите. Нахвърляме небрежно всичко по мотора и хлътваме там

    При пекаря естествено! Аз все пак съм доказал се кулинарен рокер! Няма шест пет, няма това онова... Седим си на една пейка в градинката срещу пекаря и хапваме бюрек или бУрек ако държим на точния изговор като за по тези земи. За хиляда и стотен път разказвам на Поли за другаря Дончо Господинов от моето детство, който хокаше баничарките в кварталната закусвалня, в ролята си на техен шеф, че една истинска баница е истинска тогава, когато клиентът се покапе с мазнина! Гледайки локвичката с мазнина, която се образуваше на земята пред краката ми, заключавам философски, че тоя бУрек е истински, та истински, че най-истински, та чак няма накъде повече!

     Да ходя да взема по сладолед, а?-побутвам Поли с тайната мисия да се полее с нейният полутечен бУрек... Какъв искаш, питам наивно аз, минута преди да вляза в сладкарницата отсреща, на която седи табела, вероятно от ранните шейсет на миналия век, с надпис „сладолед“! Е как какъв? Какъвто можеше да си поръчаш през 63-та, в която и да е соц сладкарница! Или никакъв, или единственият вид, който имаха – просто сладолед! С прекрачването на прага на сладкарницата съм прекрачил рязко в едни отминали времена. По стените стоят надъхващи соц лозунги, в хладилната витрина се мъдрят две-три толумби и някаква паста, а на тавана застрашително поклащайки се, се въртеше един вентилатор от ония дето не гони мухите, а просто разнообразява скучното им ежедневие със своите три и половина оборота в минута...

     Ехо-виквам плахо аз, по простата причина, че вътре няма никой. След кратка пауза отново ехоооо, ама малко по-жално, та дано някой се смили над мен! След цяла вечност през някаква врата, с провесени мухарни ленти със съмнителна антикварна стойност, се показва дядо, стискайки в ръка химикалка и кръстословица и многозначително поглеждайки ме иззад очилата си. Сладолед има ли, сладолед, викам аз... Ако е удобно, разбира се де, то ако няма да си ходя, мънкам нещо под носа си... Колко?-изговаря ядно повелителят на сладкото. Еми...абе ако е проблем... Колко? Е, два, като си рекъл... А какъв има?-на наивното ми питане срещам само пронизващ леден поглед... Е, то какъв да има... Епохата е ранен соц все пак... Какъв да има? Айде сега и капризи...

     И за да е пълна картинката, след сладоледа вместо да поемем на път, хлътваме в отсрещното кафене! И тук капризите не са желани! Еспресо?! Тцъ-само на джезве...Е, добре де, ама и аз кога ще престана с тея капризи да му се не види...

     За мека цървена „Дрина“ нямах смелост да отида, така че направо след кафето прекрачихме мотора и право в посока Копаоник! Пътят го бях минавал и преди, само трябваше да внимавам да не объркаме отбивките, че има и едно разклонение, което минава през Косово и предният път за малко да ме арестуват като се изнизах от една гора право пред едни смаяни полицаи... Природата тук е прекрасна. Много напомня Родопите, пътя почти безлюден и не лош! Ураааа....най-после пътувахме по пътищата, които най-много обичам – третокласни, затънтени, планински, но все пак асфалтирани, държа да подчертая...

     Яваш-яваш, без да си даваме зор цепехме напред и все напред и нагоре. Минаваме някакви забутани селца изглеждащи доста по-живи и по-запазени от доста наши незатънтени села, ама това е една друга немоторджийска тема, разбира се! За политика в чужбина не се говори, че не знаеш какво и откъде можеш да си навлечеш! Нещо, което мигом забравям на следващата вечер в Албания, когато за стотен път питам нашият любезен домакин (апропо, братовчед на Сали Бериша), а тук местните с какво се препитават? А училището работи ли? А откъде толкова деца? Е значи има поминък? А местните с какво се занимават? А доволни ли сте от живота? А какво сеете? Е значи със земеделие се занимавате? Абе много лъскави джипки нещо? А местните с какво се занимават? Хехехе...тъп и упорит! Упорит и неуморим... И тъп!

     От мислите ми ме измъква краят на асфалта! Поглеждам унило прахоляка и камънака по пътя и вяло смъквам от трета на втора. Не, че бях забравил за този черен участък от пътя, ама ей така някак го бях оставилна края на съзнанието си, с тайната надежда да са го асфалтирали през последните години ли, що ли... Естествено не са го асфалтирали и естествено пътят е по-лош от преди! Все пак сме на Балканите! Тук нещата се случват бавно, нали? Или пък просто не се случват...

     Караме бавно... Използвам факта, че пъплим и че сме прясно отпочинали и водя дълбокосмислени разговори с Поли. Естествено, половината неща не ги чувам, щото скапаното разговорно нещо му става, или просто оглушавам с годините, знам ли! Ей тук някъде имаше един разклон за някаква баня, викам на Поли, дето предния път се чудех накъде да хвана и питах един човечец, който... Естествено, не виждам големия кръгъл камък, който едва не ни изхвърля от пътя. Пфу...на косъм! Щеше да е кофти фалстарт да се хвърлим в прахта още на първите триста километра от дома... Спирам с дърдоренето и се концентрирам върху пътя, чийто най-скапан участък тъкмо сме стигнали – неравности, камъни, баир, ширина колкото една кола да мине, завои... Добре, че е за кратко! Хващам се, че все повече се изнервям от скапани пътища! Това е, друг участък с черен път няма да имаме това пътуване, казвам уверено на Поли, неподозирайки по какви чукари ще се набием на албанско-косовската граница...

     Излизаме на асфалт. Това е пътят за Брзече – някакъв планински курорт със странни сгради – предполагам хотели

     След Брзече хващаме парадният път за Копаоник! Солидно изкачване, много завои, прекрасна природа, разкошно време!

     Викам, тук ще спра, там ще спра и неусетно влязохме в курорта на върха. Е, нищо, минаваме транзит! С неудоволствие отбелязвам, че лека полека и това място се изхабява с презастрояване! Поради факта, че е на хвърлей от границата, не се учудвам на множеството коли с регистрация от Косовска Митровица. Явно е въпрос на престиж сръбските тарикати от размирния град да имат вили тук! Няма лошо де. Могат, имат...

     А какво правя тук ли? Естествено философствам по актуалните геополитически въпроси – за разделения Косовска Митровица, защо там се карат коли без номера, за Санджак, за колоритността му и толкова несръбският облик на областта и т.н.

     Неусетно спуснахме Копаоник и излязахме на главния път. За нула време сме в Рашка и поемаме към Нови пазар, ама не оня до Каспичан. Докато обяснявам на Поли за облика, хаоса, крещящо лъхащият на ориент местен колорит и какво ли още не, неусетно влизаме в Нови пазар! Тук пътни правила няма! Тук с предимство е по-бързият и по-нахалният! Всичко друго не важи! Отварям очите на четири, а на всичкото отгоре не знам и откъде трябва да минем, за да хванем посока за Сйеница и Нова Варош! По този път не бях минавал, по някаква карта в нета бях гледал, че пътя минава баш през града, а ДжиПиЕс естествено нямахме! Продължавахме да сме упорито старомодни и да не ползваме подобни джаджи! Е какво толкова? Като объркаш пътя, спираш и питаш! Тъкмо повод за контакт с местните... Табели разбира се нямаше, а ние се бяхме набили в някаква промишлена зона в покрайнините. Жегата беше започнала да става сериозна, моторът да позагрява от каране първа, втора и обратно, а аз все по да не знам накъде да хванем. Пораженчески спираме да питаме някакъв човек. Оттук, оттам, от онам... Аз ли не го разбрах, той ли не разбра, но се набихме баш в центъра на града в някакво колосално задръстване и хоас от пресичащи пингвини и притичващи деца, свободно шляещи се електрони по пътното платно и какво ли още не! Очите ми вече бяха не на четири, а на шестнайсет, ама файда особена нямаше... Засякох най-нахално едно тръгващо такси, защото кой друг да питаш за пътя ако не някой от племето на бакшишите! Оттук наляво, зад оная сграда надясно, после на второто кръгово наляво и после само натам! Евала, пич, машалла, селям и довижения! То хубаво ама нещо...Тук зад сградата, там пред сградата, явно нещо не уцелихме. Набихме се баш у градския пазар, където освен хаоса вече бонус беше и количките с джунджурии по тротоара, притичващите с подноси с чай между колите и супер тесните улички. Накрая се предадох и спрях на едно кръстовище, баш на пешеходната пътека, задръствайки и без това тегавото движение! Селям, провикнах се към някакъв слисан човечец, когато чувам клаксон зад гърба си! Е, да, изнервихме хората със спирането си! Обръщам се да се извиня на изнервените хорица, когато до нас спира едно такси. Онова същото! Дето зад сградата, пред сградата. Е, вече задръстихме тотално улицата и движението просто спря. Оттук надясно, после наляво, заобяснява отново услужливият бакшиш...

 
     Криво ляво уцелваме посоката и се заизмъкваме от града. Посоката ни е Нова Варош през Сйеница. В първото село спираме, защото телефона на Поли не спира да звъни! И понеже Теленор не е чак толкова голяма работа като Боб, Поли си има роуминг за разлика от мене! Докато тя си дърдори по телефона, мен ме заговаря преминаващ усмихнат човечец! Пита някакъв проблем ли имаме, всичко наред ли е, закъде пътуваме, защо оттук точно и къде мислим да нощуваме и...отминава. Приятно е... Надали го интересува особено, но поне е разтоварващо да срещаш усмихнати, а не злобни физиономии по пътя, които с нищо да не те натоварват...

     Пътуваме през Санджак – полуавтономната мюсулманска област на Сърбия. Пътят определено е преобладаващ и подрускващ, природата все такава „родопска“, а селата с джамии и с жени с шалвари. Нещо хич не ми навява асоциации със Сърбия, ама то сигурно и чужденците, които идват у нас, като отидат в някои райони на страната също така се чудят що тука езикът, който се говори не е български и физиономии са силно други, ама нейсе... За политика в чужбина не се говори, нали се разбрахме!

     В Сйеница, баш на един свиреп баир, баш на десен завой без никаква видимост, камионът, който кара пред нас изведнъж спира! Нямам избор освен да изпреваря на сляпо, защото ако спра, не знам дали ще мога да удържа мотора, а и де да го знам идиотът дали няма да върне назад! Леко припотен от ситуацията спирам в следващото нещо като село, за да отдъхнем и да си купим тъй желаната цървена „Дрина“! Нещото като село се състои от магазин, поща (при това работеща) и няколко къщи. Докато отмаряме край мотора и пием някакви сокчета (неферментирали държа да подчертая), до нас с една вехта моторетка спира най-веселия и пиян пощаджия на света! Залита и фъфли, но е адски комуникативен! Говори ми нещо, че неговата моторетка...пък наща ехееее, разбираш ли и как мотористите сме братя и още сто неща дето не му разбрах, влезе почти на бегом в пощата, скочи на мотора и криволичейки се загуби в далечината... Спогледахме се глупаво...Щото ние видиш ли трезви, па с каски, па с пуснат фар, па това, па онова...

     Спуснахме се в Нова Варош и хванахме главния път за Подгорица. Мислех да зареждам, но въпросната бензиностанция от снимката ми се стори много съмнителна и си викам айде на следващата, ама то все забравям, че не навсякъде е като у нас, щото следващата се оказа чак на 35-40 км в Приеполйе. Тук някакъв хлапак проявяваше нездраво любопитство дали аджеба не съм полицай, докато беше насметен набързо от майка си, а ние след като се посмяхме на негов гръб, решихме да отпочинем и хапнем нещо в отсрещното бистро! Защо подчертавам, че отсрещното беше бистро ли? Ами защото в бистрото се оказа, че ядене не продават, а само пича от всякакъв калибър! Ово йе стандарт, какво да го правиш...

     След кратка почивка и зверене в картата, установихме, че: първо-има всички шансове да стигнем крайната си точка за деня – Жабляк преди да се стъмни, второ – времето рязко взе да се разваля и застудява (интересно къде отидоха вчерашните прогнози за червени кодове и температури от порядъка на 30-36 градуса) и трето, че ни оставаха малко повече от 100 км за деня, което си беше абсолютно прилична оставаща дистанция! Правехме сметка след като влезем в Черна гора да спрем за кратко в Плевля (вторият по големина град на страната), след това на моста на Тара и да можем в прилично време да стигнем Жабляк, за да има време да се настаним и помотаем и там. Излишно е да споменавам, че сметките ни бяха без кръчмар! На граничният пункт „Ябука“ като се виснахме да чакаме, та краят му не се виждаше! Не знам каква беше причината, но си отвисяхме стабилно! Отделно температурите имах чувството, че падат с всяка изминала минута, а облаците слизаха все по-ниско и по-ниско! Като цяло нещата придобиха друг обрат, различен от този с 36-те градуса и жежкото слънце. Има ли смисъл и да споменавам, че в скромния си багаж носехме дрехи онли за 36 градуса и сега потропвахме нервно около мотора, за да се посгреем... Това беше и причината да минем транзит през Плевля – не ми се щеше да ни вали при тези температури, а нещата си отиваха на дъжд! Излишно е мисля да споменавам, че и дъждобрани не бяхме сложили в багажа, щото първо 36 градуса нали, второ ние сме над тези неща и трето дъждобрани отдавна въобще нямахме...

 
     Вече нямах търпение да стигнем в хотела като си мечтаех за един горещ душ. През канйона и моста на Тара така и така щяхме да минем та искаме не искаме щяхме да го видим. Предният път като идвахме по тези места пак случихме на кофти време и дъжд, та нямаше да е нещо ново и необичайно! Комай в Жабляк съм идвал три пъти и трите ме вали... Иначе влизайки в Черна гора определено нямаше как да ми убегне, че пътят стана по-читав, всичко беше по-чисто и подредено някак. Едни самотни къщички алпийски стил накацали по всевъзможни баири, та чак свят да ти се извие да гледаш! Не знам на тея козите им дали пасат на ръчна или просто не гледат кози, щото нали - няма кози, няма проблем. На доста места край пътя имаше двусмислените надписи „Кока яя“. Викам си тук по тези земи явно коката се продава като топъл хляб, па и явно имат някакъв странен обичай да я употребяват с яйца щото все в комплект ги срещахме двете да се предлагат...

     Докато умувах над екзистенциалните въпроси за кока яя-тата изведнъж гората се разтвори и се откри гледка към канйона на Тара! Гледката въпреки облаците беше умопомрачителна! Природен парк „Дурмитор“! Голяма е красота, голямо нещо

     След кратка почивка, зяпане, снимане, се заспускахме към моста! Величествено инженерно съоръжение е! Не мога да си кривя душата!

     Спряхме, поразходихме се, купихме магнитче, още веднъж позяпахме и се поразходихме и лека полека закатерихме серпентините нагоре! Тук направих неприятната констатация, че десетгодишните ни гуми грам не държат на студен асфалт, на надлъжни ивици и на мокри участъци, ако и да карахме със скоростта на престаряла костенурка! Не един и два пъти задната гума поднасяше по завоите, придавайки неприятно усещане и инстинктивно намалявайки и без това пенсионерската ни скорост на придвижване! Поли вика тоя мотор нещо му има, много се клати по завоите! Хехехе, е па клати се, като гумите му са се вкочанили на откровена пластмаса...
Лека полека излязохме на платото! Ей, ама голяма е красота тоя Дурмитор! Път перфектен, едни китни къщички алпийски стил накацали тук и там по необятната поляна, чисто и свежо! Страхотия!

     Съвсем по план, преди да е заваляло и да се е стъмнило, стигнахме до хотела, в който имахме резервация! Съвсем умишлено бях избрал хотел на главният път, с идеята, че ще акустираме по тъмно и да не се лутаме напред назад, да си търсим мястото за нощувка!

     Спряхме пред хотела и лека полека косата ми взе да се изправя! На рецепцията нямаше никой, а на затворената врата се мъдреше надпис „Рецепцията не работи. За въпроси – в хотела отсреща“! Викам си, айде отиде ми горещия душ и разходката из Жабляк! Ей сега ще тръгнем да обикаляме да търсим стая насам натам, още повече това хоро вече го бях играл веднъж в Белград! Резервирахме хостел, взеха ни капаро и когато след две седмици спряхме уморени и мокри до кости (валя ни по цялата магистрала до Белград) вратите затворени и заключени, а съседи ни казаха, че хостелът чисто и просто е фалирал... Тъкмо да започна да пустосвам, че и наборът ми от местни попържни хич не е малък и дотърча един младеж отнякъде и ни обяснява, че трите хотела ей тука са си все техни и просто ползват обща рецепция та затова и странната бележка на вратата! Успокоих се! Сега с чиста съвест можехме да се насочим към точка втора от днешната програма – навличане с всичките ни възможни тънки летни дрехи и отдаване на лесковачка скара и ладно пиво...

     Първоначалната ни идея беше да станем прилично рано, да пийнем по кафе за разсънване в съседното ресторантче, да си стегнем багажа и нейде най-късно 8-8.30 да отпрашим в посока планината Дурмитор, Пивското езеро, оттам Шавник, Колашин, Андриевица... В общи линии бях замислил един панорамен зиг заг на половин Черна гора! Е то хубаво, ама времето хич не беше обещаващо. Оловно сивото небе беше аха аха да завали, върховете на Дурмитор бяха обвити в мъгли, температурата определено беше едноцифрено число, а както вече споменах не разполагахме нито с топли дрехи, нито с дъждобрани!

     Заваля... Пиехме кафе и гледахме глупаво дъждовните капки как правеха балончета в локвите. За стотен път се опитвахме да се свържем с интернета на хотела, за да погледнем прогнозата, но нещо не се получаваше. Накрая срам не срам, питахме сервитьора какво мисли за времето и дали е гледал прогнозата. Човекът каза нещо, от което успяхме да разберем само утре, благодарихме му любезно, усмихнато клатейки глави! Сега, викам на Поли, ти кво разбра? А тя-нищо! Май каза че до утре ще вали! Не, не, упорствам аз, каза, че утрото ще вали, а после...после Бог знае...
8.30 отдавна е минало. Ние сме все на същата предстартова позиция. Дъждът ту спира, ту започва наново, ту е силен, ту слаб... Отсреща, в посоката, от която дойдохме се опитва да просветлява, но всичко останало е петдесет нюанса сиво.

     Махвам вяло с ръка и поръчвам закуска. Абе дай да хапнем, то и без това после ще тръгнем, ще огладнеем, пък ще трябва да спираме щем не щем, а сега всичко накуп-кафе, ядене, тинтири минтири и после газ и ще наваксаме! Приказвам си ги някакви такива, като естествено и сам не си вярвам и все повече ме гризе да ходя да взема картата,за да чертаем алтернативни маршрути... Да звънна на Лили? Мммм? Па звънни и! А що? Да види прогнозата за времето! Хехехе-мноооого сложно се организирахме нещо ние. Сега щяхме да се възползваме от промоцията роуминг по 3.50, за да звъним в София, откъдето да ни кажат какво ще е времето при нас! Сякаш не можехме да надникнем навън, където небе и земя се сливаха в един сив фон... Къде сме, пита ме Поли. Жабляк. Чакай, чакай, кажи и да потърси за Жабляк, Плевля, Шавник... Седим и чакаме. Скъпият роуминг иззвънява. Дайте нещо друго бре, хора? Къде сте? Такива градове няма! Дайте някой съседен голям град! Оглеждам се замислено. Голям град...Голям град в Черна гора...Хммм... В планините на Черна гора... Хммм... Телефонът отново звъни. Подгорица върши ли ви работа. Там ще е слънчево и топло. А де... Това май беше далеч от нас, а и е някъде долу в ниското, по към морето... Не звучи като да ни върши работа! Абе мани! То ясно, че ще ни вали, въпросът е само накъде да ни вали, сещам се за култовата реплика на Гошо, касаеща Жабляк!

     Телефонът отново звъни! Никшич? Абе, става. Лили тържествено обявява – 17 градуса максимални, дъжд, пориви, жълт код за вятър! Е, няма що... То в Никшич като ще е такова никакво време, какво остава за нагоре по чукарите! Аааа, не, дай картата, командвам пораженчески аз! Значи вариантите са три – оставаме си тук и днес, караме си по план като грам не ни вълнува колко вее и вали или караме в посока на най-светлото петно в небето – канйонът на Тара! Гледам задълбочено картата – пътят за Мойковац се вие покрай реката по дъното на канйона и изглежда обещаващо засукан! После Беране, Рожайе и влизаме в Косово точно както си мислехме. Отново позваме жокер „попитай сервитьора“, който споделя, че пътят е асфалт, хубав е, но е тесен и с много завои. Викам, абе момче, че то всичките ви пътища в Черна гора са тесни и с много завои, но пък планините ви са лепи! Бютифул, бре! Разумеш? Явно ме разуми, щото момъкът се усмихна доволно и ни пожела сречан пут! Събрахме картата, като единодушно без гласуване избрахме вариант три – към най-светлото в небето и най-прекият път за към Косово. Щяхме да издебнем поредното моментно спиране на дъжда и, яхваме мотора и газ към моста на Тара и Мойковац, като междувременно се забавлявахме с плевенския коцкар, който важно обхождаше новичката си джипка, докато двете му придружителки правеха опис на наличните бурканчета с манджи, а той на жалните им вопли само викаше „Не ме занимавай! Оправяйте се! Ма не ме занимавай ти казвам! Оооооправяйте се! Искала да ми гледа! Ше гледаш през прозореца ма, не виждаш ли, че вали“...

     Дъждът спира. Скачаме! Часът е десет и нещо! Мълниеносно се оправяме и натоварваме. Скачаме на мотора, врътвам ключа и о, чудо – запали! Нееее – хепи енд има само по американските филми! Доста по-прозаично – няма ток! Преглъщам нервно и врътвам пак ключа. Пак няма ток! А сега де! И се почва – сигурно е на скорост! Изключи, включи, изключи, не светва, на първа ли съм, на втора ли, на нулева ли? Чакай, къде беше нулевата? Ръцете почват да треперят, мислено си представям на къде точно сме на картата на географията от Софето или пък недай Боже от Габрово, където в момента е извозващият ни при аварии бус. Отново не светва! Стискам съединителя и глупаво избутвам мотора на средата на паркинга, като че ли това ще помогне с нещо! Пак не пали! Акумулаторът е на три години! В Сопот пак не щеше да запали! Ще ми се свидиш за един акумулатор, така ли? А? Аааа? Хак да ти е? И ще го оставяш мотора на дъжда? Хак да ти е! Сега е окъсил, тока му се е изпарил, акумулаторът умрял, контактният ключ е прекъснал нещо, клемата му се е развалила...Хак да ти е! Плевенският коцкар се изниза с новичкия джип, а ти си карай машината от 83-та... Вдигнах пачия крак, завъртях отново ключа и...таблото светна. Джуниър запали все едно никога нищо не е било! Отдъхнах си...

     Лека полека се отправяме в посока канйона на Тара. Пътят е мокър. Гумите грам не държат. Ръцете ми са изтръпнали от студения и влажен въздух, студено ми е, а в каската ми се лее пот! Решил, че съм карал достатъчно време на трета, се престрашавам да превключа на четвърта и да се опитам да се отпусна и насладя на пътя...

     Слязохме отново до моста на Тара, само че този път вместо да минаваме през него, просто завихме по дясното пътче за Мойковац. Тук е моментът да вметна, защото предполагам, че и други са се чудили дали аджеба да се пробват да минат по него, въпреки жълтият му цвят на картата и въпреки множеството завои... Карането по този път е удоволствие - веднъж заради перфектният в по-голямата си част асфалт, втори път заради това, че е с много слаб трафик, трети път заради невероятните гледки, които предлага! Ето за това говоря:

     Успокоени, че дъжд явно няма да ни вали, както и позабравили неприятната случка с Джуниър при тръгването вече наистина се наслаждавахме на пътя и природата околовръст! Излишно е да споменавам, че и след като слязохме долу в ниското температурите станаха съвсем различни и човешки, така че не ни оставаше нищо друго освен да продължаваме уверено напред!

 
     Ще спрем в Мойковац ако искаш, викам на Поли... Голям град трябва да е, с дебели черни букви е в картата, навсякъде по табелите го пише! Ще спрем да поразгледаме! Влизайки в едно от малкото села по пътя

какво е учудването ми, когато четейки табелата за начало на населеното място прочитам Мойковац... Мдааа....Големи градове по чукарите в Черна гора! Айде няма нужда! Оглеждам се за някакви признаци на малко повече цивилизация, че да знам евентуално къде да спрем да поразгледаме... Трудна работа. Не, че не е хубаво! Напротив! Красиво е! Църквата им изглеждаше уникално, но Мойковац си оставаше едно по-голямо село със статут на град в дълбоката черногорска провинция...

     Подкарахме по главния път за Беране и Рожайе. Дъждовните облаци окончателно се отдръпнаха и времето си стана идеално за каране! Всичко около нас тънеше в зеленина и ние отмятахме километър след километър без никакви проблеми! Отново навлизахме в Санджак, само че този път откъм черногорската му страна. Отново започнаха да се появяват джамии около пътя.

 
     Отдясно на пътя джамия

     Отляво - църква

     Усещането е странно, но факт - на Балканите сме!

     Спираме да заредим. Знам, че бензинът в Косово е много по-евтин оттук, но не ми се ще да караме на изпарения до първата бензиностанция от косовска страна! А и като познавах терена, тя щеше да е кой знае къде, чак долу в ниското около Печ... Пренебрежително отпращам служителят на бензиностанцията да се разкара. Много мразя да ми оливат мотора, а те задължително го правят! Джуниър с нищо не е заслужил да го поливат! Дай бързо някаква салфетка, виквам на Поли, докато гледам ядно извиращият бълбукащ резервоар и слушам съскането на изпаряващ се бензин от загрелия двигател. А уж толкова внимавах...
След Беране пътят отново хваща рязко нагоре! Освен зелено, рязко взе да става и студено, а мъглите взеха да слизат все по-ниско и по-ниско. Мернах някакви ски съоръжения край пътя, значи определено си бяхме на високо!

     Правим една последна спирка преди Рожайе и епичното изкачване към косовската граница. Пушим по цигара. Сръбската Дрина умишлено сме скрили в кутия от ЛМ, за да не дразним косоварите, че нещо сме с много наум да не ни помислят случайно за сърби и да ни резнат тиквите... Не, че нещо, ама страх лозе пази...

     Оцеляваме някак през ориенталският хаос на Рожайе! Тук движението е традиционно като за Санджак! Хаос с главно "Х"! Пътни правила няма. Задръстването е сериозно! Спри, тръгни, спри, тръгни, тоя те засече, оня пресече. На мижавото кръстовище с табела останала от времето на ранният Тито, завиваме в посока Печ. Няма табела за Косово, няма и намек, че пътят води до граничен пункт. Просто поредната стръмна и тясна улица с хаотично спрели навсякъде коли. Като казвам навсякъде, имам предвид наистина навсякъде! Включително и по средата на пътното платно! Спираме чинно на няколко пъти, за да се разминем някак с насрещното движение. На няколко пъти едвам не влизаме в багажника на колата пред нас която просто спира, за да слезе или се качи някой, без никакъв знак или признак за това! Накрая с мръсна газ излизам от града! Карам като обезумял! Изнервих се! Пътят ми е познат.

 
     Лека полека започваме да се изкачваме. Имаме да се изкачваме доста! Превалът е някъде на около 2000 метра! Височко, нали? На всичкото отгоре , отново застудя и се заспуска мъгла. Или ако щете ние се изкачвахме все повече към мъглата-въпрос на гледна точка. Последните километър-два преди черногорският пункт се хващам, че карам на втора, пред нас нищо не се вижда от мъгла, зъбите ми тракат от студ и периодично обявявам по разговорните като по радиоточка - още малко и слизаме. Слизаме в ниското. В ниското пече слънце и е топло. Още малко и слизаме. Там е поле. А щом е поле, следователно е топло! Още малко...

       Седим си значи на черногорският пункт „Кула“ и около нас са само мъгла и три камиона с трупи. Няма жива душа. Дзиндзирикаме сериозно и тъй като мъглата я приемаме като част от се ла ви-то, което не можем да променим, се заемаме да променим това, което можем – да прередим някакси камионите с дървесина. Баааавно и внимателно извивам врат, за да видя кой откъде и дали ще реагира като прекрачвам мотора! Никой отникъде. Натискам бастър кърмъзъ копче и двигателят стартира. Аз продължавам да се пуля като горски у шумака и да чакам някой възмутено да реагира! Засега няма такъв! Врагът се е спотаил и дебне! Трябва да сме внимателни! Това не е шега работа, ей! Влизаме в Косово! А в Косово са само главорези, които докато кажеш „а“ и са ти резнали тиквата ей така за спорта! Страшни работи се разправят за Косово все пак... Стискам ръчката на съединителя и включвам първа. Щракването от лостчето на скоростите отеква като топовен гръм и се понася по околните баири. Или поне така ми се струва на мене! Бааааавничко пър пър пър пъъъър се придвижвам напред и спирам чинно пред будката на митничаря. Загасям двигателя победоносно и тихомълком се оглеждам. Тишина! Дори и митничаря не вдига глава към нас, а продължава да си блуждае и да си гледа под носа... Пристъпям от крак на крак стискайки паспортите в ръка и чакам включване! Е хубаво де ама включването иде точно оттам където не очаквах! Докато съсредоточено гледам в служителя зад гишето и очаквам някакви признаци на живот от негова страна, съм изтървал ситуацията от контрол! Въобще не съм видял, че единият от шофьорите на прередените камиони се е появил изневиделица и крачи сърдито към нас! А сега де! Гледам сърдитата физиономия и осанка и излъчване на щатски шериф. Гледам, но не виждам нито нож, нито автомат в ръцете му! Странно – явно ще ни души с голи ръце! Драйвърът приближава заплашително, кимва едва доловимо с глава и се завира почти до кръста през гишето на митничаря! Шушукат си каквото си шушукат някакви си техни работи и човекът се обръща и ни подканя с жест да дойдем по близо. Подавам паспортите, като с крайчеца на окото не преставам да следя шерифа... За дакле путуете?-пита служителят. А?-с цялото богатство на българо-сръбският ми, дълбокосмислено отговарям аз! За дакле, за дакле? Фор уеър ю гоуинг?- пита отново човекът, хванал ме неподготвен! И докато обмислям кой ли ще да е верният отговор на загадката, камионджията отговаря вместо нас – за дакле? Па за Косова, за дакле... Да, да, за Косово и оттам през Македония към вкъщи, изтрелвам мълниеносно аз. Пък през Македония, че то през Сърбия нали не може, щото, пък нали те там с косоварите и с тези печати в паспорта ииии... Абе усто цапната, нали се разбрахме, че в чужбина за политика не се говори, пустосвам се на ум аз...

     Мръдваме пет метра настрани, за да се екипираме. Ама ще се оправяме ли, пита ме Поли! Аааа да, че то има доста до другият пункт. Може и едно 15 километра да са... Първият път като минавах от тук си викам абе я само каската да нахлупя, че ей сега ще спра на другия пункт и трябва пак да се разопаковам и като тръгнах и айде още малко и айде още малко и все не стигам пункт и не стигам... А той пунктът си е доста надолу по баира.

     Минаваме превала и лека полека спускаме надолу. Не бързаме за никъде. Малко по малко оставяме зад нас мъглата и няколко камиона с трупи. Наоколо е тихо и свежо, само мирисът на феродо от камионите нарушава идилията на картинката.

 
     След доста спускане и редица завои и серпентини, най-после стигаме косовският КПП „Кула“. Спирам първо на будката преди бариерите, за да направя гражданска на мотора. Както и в някои други по-странни страни, в Косово зелената карта не важи, пък за нашенската родна гражданска и дума не можеше да става. Знаех си урока отпреди. За да не ме връщат митничарите и да се редя два пъти, просто трябваше да си направя първо гражданската. Заставам с най-широката си и любезна усмивка пред гишето, зад което се е спотаил един също така ухилен като тиква младеж. Поли стои плътно до мен, а две циганета изкочили кой знае откъде се опитват да изкопчат нещо от нас. Нахални са, говорят нещо, къде на албански, къде на английски, но ние геройски устискваме и те лека полека губят интерес... След кратка ревизия на джобовете, подавам документите на младежа, споделяйки с Поли-тук в Косово говорим само на английски! Никакъв сръбски! В Косово говорят само английски ли, разбрала, недоразбрала, ми вика Поли! Не, бре! За да не ни резнат тиквите някъде, НИЕ ще говорим само на английски!
Ай уонт а иншурънс фор моторсайкъл! Йес? Фор минимум дейс енд маней! Йес? Очевидно, за да ни провокира, гадът му с гад и за да има повод да ни резне главите, младежът пита „Желите осигуранйе за мотор?“ Й-е-с, плииииййййз, бавно и отчетливо отговарям аз, неподдавайки се на провокацията. Само че човекът очевидно нямаше никакъв хабер за някакви си провокации, просто беше решил, че това ще е езикът, на който ще се разберем, ни пита какъв е мотора, какъв цвят, какъв модел, кое точно е фамилията и кое името на собственика, защо не съм аз собственика и накрая ни в клин, ни в ръкав изтърси „А всъщност на вас българите не ви ли трябваха визи за Косово?“... А де! Ново двайсе...

     Прибутвам мотора без да го паля. И без това не бързаме за никъде, а и на пункта няма жива душа. Пък и да имам малко време да обмисля какво да говоря на митничаря. Казвам едно жизнерадостно хелоу, на което чувам „добар дан, из дакле путуете“. Явно човекът е видял българският номер на мотора в камерите и ни подкара директно на сръбски... Викам му, бяхме в Жабляк, а той - е, как е, хареса ли ви, не ви ли беше студено, валя ли ви и прочие обичайните неща. А за къде пътувате? Ами викам му, малко в Косово, малко в Албания и после се прибираме... И свойски подпирам лакти на гишето - абе я чакай да те питам, граничният прелаз Шищавец-Крушеве ради ли? Шишавец-Крушево... поправя ме човекът. Па ради, але ако има киша, не можете пролази! А пускат ли чужденци, продължавам да любопитствам аз? Па защо? Пускат! Е как да му кажа защо, като точно в сайта на косовските гранични власти няма и помен от подобен пункт, но решавам, че няма смисъл от безсмислени полемики! Сайта си е сайт-действителността си е действителност!

 
     Продължавам с прибутването на мотора малко по-надолу, за да се екипираме! Уелкам ту Косово! Няма връщане назад! Сега ще се спуснем в равното Косово поле. Виж какво слънце пече надолу и какво готино време ни се очертава. Ще спрем в онова култовото кръчме по баира да пием по кафе и лека полека продължаваме-обяснявам на Поли. И докато редя такива слънчеви перспективи, неусетно сме обградени от трима момчетии, които настойчиво и без право на отказ започват да ни убеждават, че трябва да си купим боровинки. Продават чашки с боровинки хората. След десетминутни тиради и кандърми, накрая капитулираме или по-точно аз капитулирам, докато Поли с последни напъни да удържи положението вика, ама къде точно ще ги сложим на мотора тея боровинки! Викам, абе ти ще ги държиш! Няма значение! Виж, че няма отърване!
Вадя едното евро, което ни искат за кофичка боровинки, момчето благодари, пожелава ни приятен път, всичко хубаво и каквото още се сетите и...отнася със себе си това, което ни продаде току що! Понечавам да кажа нещо, ама викам айде карай, то и без това няма къде да ги сложим! Пък може и да е такъв номера, де да знам! Може цял ден да си продават една и съща кофичка с боровинки! Ходи се разправяй ако си нямаш работа... В същият момент момчето се затичва към нас извинявайки се многократно! Явно чисто и просто е забравил да ни даде плодовете след всичките приказки, които изприказвахме. Решил, че ни дължи компенсация след конфузната ситуация, ни съветва да се пазим, да не говорим много много с хората, че местните са литъл крейзи, да внимаваме по пътищата, че карат ужасно (нещо, което прекрасно си знаех) и като цяло да внимаваме много! Каза още, че полицията е ок и на нея може да се разчита, но само на тях и на никой друг да нямаме доверие! Супер! Сега вече бях напълно спокоен! Убеден съм, че Поли беше още по-спокойна и можеше лека полека да продължим да се спускаме в бездната на това клокочещо Косово поле...

     Няколко километра под границата, на един обратен завой се намира и търсеното от нас кръчме "Те кула" (то тук в района май всичко все "Кула" се казва). Кръчмето този път е празно. Седнали сме отвън и съзерцаваме панорамата към долината и ето това съоръжение

     Барбекю направено от бойлер или от един господ знае какво точно. Мъча се да се сетя дали съм го виждал и преди... Заслушвам се в музиката, която се чува отвътре. Я, младежът слуша сръбска музика. Странно! Опитвам се да обясня на човека, че ни се ще кафе на джезве, демек тюркиш кофи, на което той отговаря сръпска кафа? Па има! Важи! Комай вече и Балканите не са това, което бяха...

     Ето ги и злополучните боровинки, които май май забравихме на масата в кръчмето. Ама карай и без това нямаше къде да ги сложим, без да омажат всичко в багажа ни.

     Докато седим, пийваме кафенце и съзерцаваме гледката околовръст и пътната карта, до нас спира вехт опел. Поглеждам-номерът е местен. От колата слизат двама младежи с доста странни черти и излъчване на главорези. Хващам се, че съм ги зяпнал с отворена уста и виснало чене! Вече бях забравил какво ни каза момчето с боровинките - с местните внимателно и без много много да ги зяпаме и заговаряме, че са литъл крейзи. Момчетата минават покрай нас, поздравяват и хлътват вътре. Докато прехвърлям в главата си скромният си запас от албански думи, с които бих ги поздравил, се замислям, че всъщност бях мернал някъде единствено думата за добър вечер, която бях запомнил да е нещо като "мюрюмба", ама първо беше два следобед, така че за каква ти вечер ставаше дума, второ един господ знае дали и какво точно бях запомнил, така че смънках едно хелоу, но те хората вече бяха ни подминали отдавна...

     Като цяло Косово е доста странно място поне за мен. От една страна има нещо ориенталско и напомнящо на страна от третия свят

     От друга има места страхотно направени, чисти и подредени като в развита европейска държава

     Въобще нравите са хем нашенски балкански, хем не съвсем, хем лъха на ориент, хем не съвсем, за разлика от Санджак да речем, определено си личи, че се наливат сериозни пари в страната! Страна, която няма нормално обществено здравеопазване, страна, в която официалната безработица достига страховити нива, а в същото време покрай пътя виждаме палати за милиони и се разминаваме с коли за стотици хиляди, страна, която не е в никакви (евро)зони, но е приела за национална валута еврото, страна, в която табелите на населените места са изписани двуезично-на албански и на сръбски, само за да могат после да задраскват старателно със спрей надписът на сръбски...

     Сложно ми е за възприятие, затова предпочитам да не се напъвам, а се любувам на природата и внимавам да не ни отнесе някой местен джигит.

     Лека полека навлизаме в Пейе или Печ. Започвам да премислям внимателно откъде да минем. Не за друго, а защото и този град е от местата, където традиционно се губя абсолютно всеки път, щом ми се наложи да мина през него! А градът хич не е малък и движението му е доста интензивно и изнервящо, та ако имам възможност бих предпочел да не се налага да се въртим насам натам като изоглавени с риск някой да ни катурне на земята... Първоначалната ни идея беше да минем през града и да се разходим до планината над него, където е Руговската клисура и Печката патриаршия. Е то хубаво ама с тея облаци, студ и мъгли в планината, от която преди малко бяхме слезли, нещо не мислех, че ще ни е много голям кеф да гледаме клисурата дзиндзирикайки и не виждайки по-далеч от носа си поради гъстата мъгла. Споделям виждането си с Поли и виждам, че и нея нещо не я блазнят студа и мъглата. Ами добре, викам, тогава автоматично отпада и патриаршията, щото да минем през целия този градски ад само заради патриаршията нещо не ми се струва оправдано! Ок. Ами тогава какво ще правим като пристигнем неприлично рано в това албанско село, където си бяхме направили резервация за довечера? Няма ли някой град наоколо-да се настаним и да ходим там да поразгледаме, хапнем, пийнем по бира-предлага на глас Поли. Е па има- има някакъв град, общински център или нещо такова, ама е някъде с 4000 жители, та не очаквай нещо кой знае какво! Друго комай наоколо няма-споделям аз географско-политическите си познания... Абе, карай, ще го мислим после!
Е то карай, карай, ама нещо отървах посоката! Мамка му! Пак се изгубих в Печ! Уж ми беше ясно, уж бях минавал и преди, уж си спомнях какво, що, ама комай само уж. Спираме до един дядо, който нещо си се мотае по тротоара. Достолепен старец във вехт, но спретнат костюм. Сори! Екскюзми, сър! - заговарям слисаният човечец. Джаковица, роуд ту Джаковица, продължавам с жалните си вопли аз. Аааа, Джаковица, джагара, джугара, рруга, джагара, джугара, рруга, рруга, джагара, джугара - обяснява с пълна сила дядото, само дето мен албанския хич не ми е сила, щото още съм само до добър вечер. Усмихвам се и вдигам безпомощно рамене... Парлеву франсе, усмихнато предлага стареца. Тцъ...онли инглиш. Пфууу...въздъхва човекът. Дойч? Найн дойч...онли мало сръбски, але ниесмо сърби, из Бугарска сме - бързам да се застраховам аз! Але сърби нису люди? Ми смо сви люди! Добри и лоши люди... Честно, удари ме в земята дядото! И като заобяснява - оттук наляво, после след двеста метра има едно малко кръгово - на него надясно и после веднага наляво и само направо и сте в Джаковица! Хвала дяда! Свака част! Бързам да тръгваме, докато не съм забравил ценните указания!

 
     Отново сме спрели и умуваме. Със сигурност минахме доста повече от двеста метра, но нищо наоколо не ми е познато-сигурен признак, че сме пропуснали отбивката и сме задълбали навътре в града. Движението е кошмарно, а табели разбира се няма. На поредното задръстено кръстовище просто спирам на единия ъгъл и се отправям директно към някакъв човек, който си пие кафето в едно от многото заведения! Отново екскюзми, сър и отново човекът си ни заобяснява на сръбски колко сме смотани та да не уцелим отбивката за Джаковица...
Продължаваме по новите указания, минаваме през целия град като на парад, не се даваме на голфа, който се опитва да ни катурне на едно кръгово и лека полека сградите и хаосът около нас започват да оредяват - сигурен признак, че излизаме от града! Мярваме и табела Джаковица 30 км. Ура! На верният път сме!

     Разбира се, Косово е относително малка страна и тук разстоянията са на практика никакви. Ето, Джаковица например беше на 30 км ако се вярваше на табелата, а ние дори не трябваше да стигаме в Джаковица! Целта ни беше нейде на средата между Печ и Джаковица и се наричаше Дечани. Какво има в Дечани ще кажете. Е как какво? Задръстване, хаос, ориенталско-балкански привкус и разбира се манастирът Високи Дечани, който се намираше в покрайнините на града. Предният път като минавах по тези земи направих едно юнашко кръгом малко преди манастира като видях въоръжените до зъби хора, вперили поглед в мен. Естествено ,помислих, че съм сбъркал пътя и съм се натресал в някаква юнпрофор-ска база! После прочетох, че те всъщност юнпрофорците просто охраняват манастира да не би случайно някой местен пироманиак да му драсне клечката... Е сега беше моментът да хвърлим едно око на манастира. Първо ни беше на път, второ имахме предостатъчно време.

 
     Спряхме на една бензиностанция в центъра на Дечани, за да заредим бензин от евтиния, че само след двайсетина километра щяхме да напуснем страната в посока Албания, а там горивата не бяха на толкова благи цени. Усмихнатите бензинджии ни се изкефиха много – така и не разбрах защо. Та цъкаха по мотора, та гледаха колко вдига, та ни разпитваха накъде сме тръгнали, та какво що, абе злите косовари много ни се изкефиха с две думи. Къде заплеснат по веселбата с бензинджиите, къде от ЕГН-то, но като отпраших от бензиностанцията и минахме разклона за манастира като малка гара... Карай, махнах мислено с ръка... Другият път! Само ако си изкарам един списък с местата оставени за „другия път“, сигурно няма да ми стигне една тетрадка от сто листа, ама айде все ще намеря някъде да вмъкна и още една точка – манастирът „Високи Дечани“...

     Хващаме отбивката за някакви села и ГКПП Морина, оная „Морина“, която е придружена от Фериботче на табелите по пътя! Не я бъркайте с ГКПП „Морина“ на магистралата Тирана – Прищина! А ще кажете какво е това фериботче ли? Ами чисто и просто това тук е някакъв, с много условности казано, главен път в посока Шкодер, като пътя е толкова планина измежду планина, всред планина, до планина, че просто на езерото Комани са си спретнали една гемийка хората, да си прецапват по-бързо и безопасно, отколкото да се катерят по чукарите с обратните завои и страшните денивелации. Ама то и трафика по това направление е страшен, щото разписанието на въпросната гемийка е по-рехаво и от на ферибота Свищов – Зимница...
Спрели сме на мегдана на едно село, в което или е минала чумната епидемия, или просто е отдавна изоставено. Спрели сме не за друго, а за да направим кратка справка с картата, че нещо районът и пътят хич не ми изглеждаха международно. Седим си ние и се зверим в картата и пушим по една вражеска „Дрина“, а срещу нас стоят и гледат безмълвно три хлапета, които изплуваха кой знае откъде в тая пустош! Сякаш от земята изникнаха! Стоят и чакат да умрем, та да ни плячкосат багажа, предполага Поли и понеже хич не ми звучи нереално, бързо бързо допушвам сръбския качак и започвам да се екипирам, още повече, че единствената кола, която минава за десетината минути докато кибичим тук, намаля, намаля, намаааааля, спира, мъжът в нея се вторачва в нас, поседява, поседява и баааавно се отдалечава. Брррр....Да се омитаме оттук! Поли дори не изчаква да чуе доводите ми и вече е на мотора!

     Спираме в следващото населено място – Юник. Не знам град ли е или голямо село, но поне не е като след чумна епидемия. Спирам на една спирка на някакъв обществен транпорт срещу няколко магазинчета и някакво кафе. Отново всички погледи са вперени в нас, но с една идейка по-дружелюбно. За да им покажем, разбираш ли, че ич ни не дреме за местните, накачулваме всичко по мотора и дори оставям ключа на него! Тук няма ли да пречи, пита Поли? Ами ако пречи да си го местят! Е и ключа им оставям тук! И със стъпка на местния шериф влизаме в някаква странна закусвалня, където се мъдрят три закуски и половина и две момчета, гледащи лошо. Взимаме си по закуска с незнайно какво, което реално погледнато си е две трети от наличностите. Казано иначе-демек изкупихме закусвалнята. След това хлътнахме и в магазина да вземем по шоколад за децата и викам айде да се махаме, че някакви с една джипка много злобно гледаха мотора и се паркираха ту пред него, ту зад него! Викам, айде сега няма нужда да ни катурнат мотора, дай да не им лазим по нервите...

     След още едно спиране при някаква много странна мъжка процесия, която се влачеше по средата на пътя, най-после стигнахме до граничният пункт! Честно казано отдъхнах си! Отдъхнах си сякаш влизахме не в Северна Албания, а кой знае къде, ама нещо все си бях на тръни в това пусто Косово...

     Косовският митничар дори не ни погледна. Измърмори си нещо под носа и раздразнено помаха с ръка с недвусмисления жест да вървим на майната си или цензурирано казано да продължаваме към албанския пункт и да не го занимаваме...

     Албанският му колега беше също толкова отегчен от присъствието ни, но поне ни разгърна паспортите и кой знае защо ни поиска косовската гражданска, която старателно прочете отгоре додолу. Набързо и той ни отпрати на майната ни, а ние повторна подкана не чакахме!

     Наоблякохме се набързо и подкарахме по чисто новия път надолу към Тропоя и Байрам Цури! Гледката продължаваше да си е същата – планини колкото ти душа сака!

     Долу в ниското се виждаше езерото Тропоя, а някъде след, около, зад него, или един Господ знае къде точно се намираше и нашата крайна точка за деня – селцето Тропоя.

     Тук бяхме резервирали стая в къща за гости. Идеята беше ако няма какво да правим или не ни се стои да отскочим до Байрам Цури (областният център), който беше на петнайсетина километра или да се настаним и да се върнем до Косово! Джаковица беше на 30 километра от Тропоя, а беше голям и жив град! Ще кажете тогава защо не сме си резервирали хотел в Байрам Цури или в Джаковица ли? Ами в Байрам Цури имаше всичко на всичко два хотела – и двата от съмнителни по-съмнителни, та най-съмнителни, а в Джаковица поради някои особености на местното законодателство и нрави хотелите започваха от едно стотина лева на стая, което някак...не ни се връзваше...

     Свихме по разклонението за селото. Тропоя е разположено на уникално място – в една долчинка, заобиколена отвсякъде от величествени големи планини! Изключително красиво място оставящо те без дъх!

     Влизаме в Тропоя. Селото е наистина малко - някъде педя на педя. Тъкмо подминали табелата и стигаме до разклона за центъра, тъкмо сме завили на ляво, подминаваме джамията и излизаме на селския мегдан. Къщата на нашите домакини, е третата след мегдана, като същевременно се пада и последна къща на селото в подножието на почти отвесен баир! Улицата чисто и просто свършва пред тяхната къща. Тъй като няма нито някаква табела, нито каквито и да е признаци, че тук има каквото и да е с туристическа ориентираност, започвам да се съмнявам, дали нещо не сме объркали! Ама то какво да объркаш? Селото наистина се състои от едно площадче, училище, джамия, двайсетина къщи и две няколко етажни блокчета, такива каквито само в Албания съм виждал! Щото пред тях всяка средностатистическа панелка в Обеля 17 изглежда като луксозен имот в някой тузарски резортс... Все съм се питал в подобни катакомби дали живеят хора, но да, учудващо, но живеят! Има ги на доста места в Албания - грозни, криви, като строени в час по трудово, запуснати, къде с дограми, къде без по прозорците, купища боклуци под терасите и...абе ходили сте в Столипиново предполагам...

     Спираме мотора и питаме една запътила се нанякъде лелка, дали наистина това е къщата, която търсим. Да, това е! Женицата обяснява и нещо друго, но уви...албанският не ми се е подобрил последните два дни...

     Спираме пред къщата. Поразхвърляме се с надеждата някой да ни забележи. Никакви признаци на живот! Приближаваме се и откривам миниатюрен звънец боднат над вратата. Натискам, но не чувам да звъни... Единственият шум е от рекичката, която тече досами къщата, буквално под прозорците и!

     Подмотваме се в очакване и оглеждаме къщурката. Готина стара къща от началото на миналия век със солидна каменна зидария. Басирам се, че стените са поне 50 см дебели (после проверих - над 60 са!). Къщурата изглежда много автентично, в същото време си личи, че е правен сериозен цялостен ремонт.

     След цяла вечност от двора излиза почти на бегом, усмихнат брадат господин - очевидно домакинът. Пфууу...отдъхнахме си! Тъкмо правех вече сметки за алтернатива на нощувката - дали да питаме някой друг в селото да пренощуваме у тях, дали да се връщаме обратно в Косово или да продължаваме напред с надеждата да намерим някое читаво хотелче... Но...след като терзанията ни се оказват излишни, не ни остава нищо друго освен да се здрависаме сърдечно с домакина и да се пробваме да се разберем с нашия слаб английски и неговия още по-слаб такъв какво що... В крайна сметка превключваме на полуръчен английски и разговорът потръгва. Отнякъде се появява и домакинята и синът им и вкупом се втурват да ни настаняват! Други гости няма и ще спим на горният етаж се оказа. Настаняват ни, като изпадаме в конфузната ситуация домакинът да ни раздава чехли докато старателно ни разнася миризливите ботуши насам натам из къщата! Много готини хора! Толкова готини, че чак започвам да си мисля дали няма някаква уловка и дали ще осъмнем утре сутринта! Не е лошо да звъннем у нас да обясним къде точно замръкваме та ако не се върнем утре вечер да идват да ни търсят, разсъждавам наум, гледайки фундаментално избръснатият мустак на иначе брадатият ни домакин! Почвам да изтръпвам - най-лошата възможна комбинация е да замръкнеш в криминална Северна Албания при домакини от Ал Кайда...

     Тъкмо съм седнал набързо да си напиша завещанието

и домакинът ни идва като настойчиво ме подканя да си местя мотора нанякъде си. Викам му, защо бе, човек, тук си е екстра, под прозореца, на никого не пречи! Абсурд, вика домакинът! Брех мама му стара! Ама пречи ли на някого? Домакинът прави недвусмислен жест, че трябва да го разкарам оттам... Сещам се, когато преди години в Грузия по същия начин исках да си оставя мотора да нощува на "главния" път в едно планинско село, човекът ми викаше, ами на нас не ни пречи, но ако искаш да го намериш в дерето, че като минат кравите...А и моторът е червен... А и бикове минават... Та и тоя мотор е червен. Викам си може и тук да е пътят на кравите... Ще го местя, какво да се прави! Кажи сега къде искаш да го паркирам? Човекът ми показва с ръка зад ъгъла. Гледам невярващо.. Пътят, който ми се предлага е бетонова плоча с размерите метър на 60 см примерно, цопната над рекичката-канал със завой под прав ъгъл и последващо стръмно спускане! Викам, ти нещо се шегуваш, човече! Та това е мотор тежащ сигурно 250 кила, не е колело! Не се шегувал... Абе, викам, ако толкова пречи тук, ще го паркирам ей там на площада! Не, не можело! Поради липсата на избор тръгвам полечка, с ясната идея, че първо може и да нямам място да свия мотора, така че да взема завоя и да мина по плочата, второ, че ако загубя равновесие баш отгоре, ще цопна в канала и моторът ще ме затисне и трето - ако въобще успея да мина успешно, шансът да го върна утре сутрин по същият път нагоре е почти нулев и щем не щем ще си ходим на стоп! Докарах мотора до плочата и лека полека започнах да го сгъвам. Поли стоеше отпред и гледаше предната гума как върви по ръба на плочата, а домакинът ни стоеше зад нас гледаше задната! Тегаво си беше, а и аз не се имам за кой знае какъв шофьор, а и подобни упражнения по принцип се правят с лек ендуро мотор, а не с тежък шосеен. По едно време домакинът видял явно моята нерешителност, реши да помогне! Дур бакалъм, вика човекът! Викам, айде, сега ще скокне и с една маневра, с лекота ще прекара мотора по импровизираното мостче! Не! Не познах! Хванал задницата на мотора, нашият тръгнал да вдига и мести задната гума, че да промени ъгъла на завоя! Хехехе....бая сила си трябва за подобна операция! Да казвам ли, че не му се получи? Е, не му се получи! За сметка на това на мен ми се получи преминаването и бях оттатък рекичката! Е сега вече бях убеден, че връщане назад нямаше! Или търсехме алтернативен маршрут утре или просто си тръгвахме без мотора!

     Цялата тая олелия се оказа, че е с цел да вкарам мотора в двора на къщата! Е, хубаво, щом трябва да е в двора, ще е в двора! С още доста маневри го вкарах в тясното дворче, обърнах го да е готов за изкарване утре и се качихме в покоите си...

     След има няма десет минути, домакинът ни пак идва. Викам сега какво се сети? Ела, вика, пак да местиш мотора! Абе ти луд ли си, бе?!Сега къде да го местя! Слизам отново в двора и човекът с жестове ми показва, че трябва да го скрием на такова място, че да не се вижда! Викам айде тоя нещо го удари параноята... И къде искаш да го местя? Показва ми оборът с кравата! При кравата?!? Не, не, не....Забрави! Няма как да се случи! Накрая сключихме консенсус като моторът беше преместен ДО обора на кравата! Е, животинчето можеше да му опасе огледалата да речем, щото си имаше прозорче точно на равнището на мотора, ама айде сега да не бъдем максималисти и да искаме всичко да е идеално, нали?

     Отново се качих горе като тържествено се зарекох, че повече маневри няма да правя! Или поне тази вечер нямаше да правя! Часът беше към пет и половина следобед и ние имахме цялото време на света да си измислим някакво забавление за вечерта. Домакините ни предложиха вечеря, та ходенето до Байрам Цури негласно го отхвърлихме като вариант, щото да си признаем не ни беше чак пък толкоз дотрябвало да го разглеждаме, а по-скоро идеята беше да хапнем и пием по бира някъде там! Викам ами какво друго да правим, освен да вземем да се разходим из селото, та да отморим и поразгледаме. А и да си купим по бира от местния магазин, разбира се... Видял ни, че тръгваме, домакинът живо се заинтересува накъде сме поели. Викам да пообиколим, да се разходим! Аааа, не! Аз ще трябва да дойда с вас! В шест и половина ви чакам на двора, отсече нетърпейки възражения човекът и хлътна нейде на първия етаж... Спогледахме се и взеха тръпки да ме побиват... Скоро бях попадал на снимка на албански овчар преметнал калашник през рамо. Викам си, те щом овчарите им ходят тежко въоръжени, какво остава за другите хора! И ей така между другото отбелязвам, че в съседната къща за трети път спира различна кола с косовска регистрация, излиза някакъв човек, оставя някакъв пакет и изчезва... Споменах ли, че взеха тръпки да ме побиват?...

     Гледаме да сме точни. В 18.30 сме на двора в очакване. Усещането е странно! Отдавна не съм бил на разходка под конвой. Може би от казармата... Но...вероятно всичко това човекът го прави за нашата безопасност. Вероятно се налага... То всъщност ако се върна с няколко часа назад и си спомня думите на момчето с боровинките, всъщност в Косово не е чак толкова зле! Всичко лошо, което може да ни се случи реално може да ни сполети точно в Албания, щото там е голямото страшно! Споделям тази констатация с любезният ни гид, донякъде с надеждата това да го провокира да говори по теми, които обикновено се премълчават пред гостите. В интерес на истината доста се замисля преди да ни отговори, но донякъде има коз да се измъкне със слабият си английски и опит да налучка точната дума! Ами, всъщност, казва той, това беше преди. Сега в Албания е спокойно! Страшно е в Косово! Тук, ин дис ериа всичко е цветя, рози и маргаритки! Е, да, има тук таме изолирани места в Албания, които са проблемни (е, сега и ние гледаме новини и сме чували за Лазарет и епичните войни на властите с местните наркобарони да речем, та човекът няма как да отрече поне масово афишираните проблемни места). Но...тук е спокойно! Тук всичко е ок! Само дето не разбрах защо беше тогава старателното укриване на мотора от чужди погледи, след като тук престъпност и проблеми няма! Хайде, вика, домакинът да се снимаме с мулето, усещам, че търси начин да смени темата. Снимаме се! Снимката е от типа "а може би съм в Афганистан"

     Аз упорито продължавам да тормозя човечецът с въпроси за бита и нравите на местното население, за гадните блокове-коптори, за разрушената фабрика, за живота тук по времето на Енвер Ходжа и сега. А знаеш ли, че със Сали Бериша сме братовчеди, казва човекът? Тук, признавам си, ме хваща неподготвен и дълго се чудя какво да отговоря! Пусто като не помня Сали Бериша дали беше президент или министър-председател, дали е бивш или настоящ, дали е представител на наследниците на Ходжа или на опозицията, дали е жив или вече е на едно по-добро място... Затова смънквам нещо неутрално, а междувременно Поли разведрява геополитическия разговор, като пита това какво е?

     Викам мен ми прилича на легнал полицай, а думите ни се потвърждават от гида ни, който ни обяснява, че се слагат подобни съоръжения с цел да забавят колите, защото местните "дривинг фаст фаст"! А, спокойно, човек, те не са само вашите местни да карат фаст фаст, ти да видиш у нас какви ги има...

     Продължаваме с обиколката на миниатюрното селце, което определено спокойно може да мине както за албанско село, така и за мароканско бедуинско поселище или за пакистанска паланка

     Прави в печатление лъскавата сграда на училището. Училище е, нали, питаме ние! Да, ама е само основно, казва с болка човекът. И колко жители има селото викаш? Триста? Е, айде да не ти казвам у нас селата с триста жители откога нямат никакво училище, както и поща и читалище и много други неща...

     Та, значи имате доста деца, обръщам отново разговора в нежеланата от събеседника ни посока, демек имате деца, тоест имате поминък! Та, с какво, викаш, се изхранвате тука? Земеделие, отговаря кротко човекът? И какво точно сеете, продължавам да нахалствам аз, сякаш очаквам да ми каже в прав текст, че сеят марихуана и пренасят оръжие и дрога през границата...
Какво работиш, пита ме човека? Ами....абе айде да говорим за нещо друго, предлагам аз. Защото аз съм ходжата на селото, стъписва ни домакинът ни! Хехехе, приятно ми е, а аз съм учил за свещеник, нищо че се занимавам със съвсем други неща! Демек сме колеги, викам... И като захванахме едни разговори за исляма и настоящия рамазан... Имаш ли нещо против да си купим по бира от магазина, питам? Естествено, че не, ще ви заведа в магазина.

 
     Влязохме в магазина, селям, селям, това, онова, викам искам бира, местна бира, поглеждайки няколкото вида косовска бира. Ами - "Тирана", ама няма студена... Ясноооо...тук местната бира или не се пиеше, или просто за местна се броеше косовската, щото то май тези хора живееха по-скоро в Косово отколкото в Албания! А и Тирана беше далеч през девет планини в десета.... Дето се вика - Аллах високо, Тирана далече...

     Викам да те черпим биричка, забождам твърде нетактичния въпрос на нашия домакин! Човекът се ококори стреснато! Нищо не каза, но беше ясно! Да предлагам алкохол на ходжа и то по време на рамазана...

 
     За да разведрим конфузната ситуация, викам дай да се поразходим още малко и да се прибираме.

 
     Тръгвам аз ей натам

Домакинът ни първоначално се съгласява, но след като се разминаваме с някаква джипка с местни, рязко си сменя позицията и твърдо заявява - време да се прибираме! Натам няма нищо интересно!

     Прибираме се. Разполагаме се в хола на разкошния миндер

отворихме си бирата, с която поляхме чудесната и обилна вечеря, която ни поднесе домакинята

     Имаме и домашна ракия, вика дедо ти ходжа! Ееее, колега, то че поповете са пияници си е живата истина, ама аз съм изключение! Твърд алкохол не пия!

     Уточняваме часът за закуската сутринта и домакинът поне сто и един пъти повтори преди да си легнем да затворим всички прозорци, да заключим вратата на терасата, както и входната врата на етажа! "Ин дис ериа проблеми няма! Някъде другаде и в някакви други времена може би", сещам се за думите на любезния ни домакин...Проблемите винаги са някъде другаде, но не и тук и сега... Успокояващо звучи за туристите предполагам! Заключваме старателно всичко, слагаме парите и документите под възглавницата и заспиваме сладък албански сън. Утре ще е тежък ден! Много Албания, някакъв незнаен пункт, малко Косово, доста Македония, та да стигнем у нас. Доста премеждия и път ни чакаха! Премеждия и то какви! Само да знаехме...

     Сутрин е! Живи сме, значи всичко е наред! Моторът не ме вълнува дали е тук! И без това не мога да го извадя по пътя и „мостчето“ нагоре... Поглеждам през прозореца! На небето няма нито един облак! Имахме известни притеснения да не би това утро да е като вчерашното – намръщено и дъждовно, защото наистина не знаех какъв алтернативен маршрут ще изберем. Както и да го гледахме – днес бяхме планирали да се приберем в София, макар изобщо да не беше задължително – защото все още и двамата бяхме в отпуска. Въпреки всичко не беше лошо да се придвижваме лека полека към дома. Като цяло плановете бяха при хубаво време и ранно тръгване да повъртим едни 150 км по засуканите албански пътища (айде да изпреваря малко хронологията на нещата като вметна, че въпросните 150 км взехме за 7 часа! Уви все още не можех да подобря собственият си рекорд от 88 км в Северна Албания взети за 6 часа, почти без спиране), после да минем през областта Гора в Шар планина, да слезем в Призрен –един много спретнат и хубав град и оттам отново през Шар планина, само че в източна посока да влезем в Македония и било през Тетово или директно през Скопие да си се придвижваме към Софето! Като цяло доста амбициозен план, при положение, че ни очакваха 670 км с преминаването на три граници, като не говорим за каране от типа – София – Загреб, а за усуканите планински пътченца на Албания и Косово, плюс подрускващо-закърпено-завойчестия път Куманово-Кюстендил-София... На всичкото отгоре времето щеше да си вземе и единия час гювеч, дето ни беше отпуснало при влизането в Сърбия оня ден, та... и оттук дърво – губехме един час.

     Като цяло маршрутът беше ясен. Единственото ми колебание беше кой от двата пътя на картата (Тропоя-Круме-Кукъс или Тропоя-Фиерза-Кукъс) беше по-извратен и по-засукан та да минем през него. В общи линии и двата пътя бяха с почти еднакъв километраж и двата бяха по някакви чукари над едно езеро или язовир, само че единият минаваше на север от голямата вода, а другият от юг и по двата не бях минавал никога! Въпреки мижавите нотки на здрав разум, затварям картата с ясното убеждение, че ще минем по южният път, щото е по-засукан и по-дълъг! Като ще е гарга да е рошава! Като ще е Албания да е запомняща се Албания!

 
     Закусваме без много много да си даваме зор въпреки очертаващият ни се тежък и продължителен ден. Аз съм доволен, защото кравата не е изяла огледалата на мотора, а и съм намерил алтернативен вариант за измъкване.

     Пооправяме се набързо след закуската, сбогуваме се с любезните ни домакини, изчакваме чинно да мине всичкият местен добитък и подкараваме Джуниър към хоризонта! За една бройка да стартираме с фалстарт, защото ако Поли не се беше обадила с пълна газ и убеденост в правотата си, щяхме да отпрашим в съвсем различна посока от вярната, ама това го отдавам по-скоро на това, че не съм пил кафе тази сутрин, отколкото на нещо друго.

     Излизаме отново на главният път за езерото Комани (онова с фериботчето). Пътят е прекрасен! Дори може да се кара на пета!

     Сигурно ставам досаден, но планините наистина са красиви и величествени!

     В далечината се виждат сградите на Байрам Цури - общинският център, в който така и не дойдохме снощи!

     Пътят ни води право към планините отсреща! Знам, че маршрутът ни преминава някъде през тях!

     Лека полека навлизаме в долината на река Валбона. Чувал съм я като име, но не я свързвам с нищо!

     По простата причина, че пътят е перфектен, а и разстоянието е близко, съвсем скоро достигаме до разклона за Шкодер с гемийката през езерото Комани. Това не е нашата посока! Нашата посока е по другото пътче водещо право към ето това съоръжение

     Не знам дали виждате пътя на снимката, но единственото което мога да кажа за него е, че пресича по моста в дясно през водата и като се започне едно изкачване с едни обратни завои, с едни денивелации, с една ширина дето две коли и да искат не могат да се разминат и дето свиркаш преди завоя, че евентуалното насрещно МПС, дето минава примерно в сряда и петък преди обед, да не те изхвърли от завоя. Освен, че пътят стана тесен, но и знаците изведнъж станаха съразмерни с него малки! Има няма бяха една педя в диаметър и колкото пъти ги заглеждах все ме напушваха на смях! Като цяло всичко стана миниатюрно - и пътя и знаците и язовирната стена далеч под нас! Големи бяха единствено планините околовръст! Мда...скоро не беше ми се налагало да карам на първа по обратни завои, като пускам крак да не паднем с почти спрелият ни мотор! На късичките прави вкарвах втора, гаааааз и хооооп пак първа, крак и завой! И така сигурно сто пъти! Поне сто пъти докато не стигнахме до ето тази гледка като че ли от върха на света

     А това на тази снимка беше пътят, по който трябваше да караме следващите 60-70 км! Според картата той си вървеше все така по ръба на планината над язовира!

     А оттам дойдохме!

     Ееееей оттам!

     И както казах бяхме на върха на света!

     Отново сме на път. А пътят е съвсем не лош като настилка, но тесен и с безброй завои! Да си призная – за пръв път ми се случва (старост нерадост, какво да правиш) като спряхме късния следобед в Призрен да ми се вие свят и да се люлея насам натам! И това всичко от 7-8-те часа каране завой след завой, след завой... Буквално нямаше прав участък по-дълъг от примерно 50 метра!

     Карахме си вече доста време, пътят си се виеше по околните баири, а движение все така нямаше. Комай за 130-те километра се разминахме с не повече от 5-6 МПС-та. То всъщност нямаше и предпоставки за по-голямо движение, защото пътят нито беше нещо възлов, нито имаше Бог знае какви населени места по него! Комай се мяркаха тук таме разни махали долу в ниското край язовира като на равни интервали подминавахме разклони с умопомрачително стръмни прашни пътченца, чиито серпентини се виеха по почти отвесните склонове надолу. Голяма красота, голям кеф, ама да си призная по едно време вече взе да ми писва! То кеф, кеф, ама и с кефа не трябва да се прекалява! Това и беше причината грам да не се замисля като видях табела за хотел след няколко километра! Викам си какъв пък ще да е този хотел буквално насред нищото! Нито населено място имаше наоколо, нито нещо като курорт, нито нищо! Просто пуст и тесен планински път! Като се замислих, горе долу на средата му беше цопнат този хотел - минимум два часа насам и два часа натам път, който трябваше да биеш, за да дойдеш да пиеш едно кафе или да преспиш тук! Странна работа, но с течение на годините вече нищо не можеше да ме учуди! Затова и вместо да се чудя, виждайки отбивката за хотел "Алпин", директно свих и със скорост се паркирах на парадното място! Честно! Ченето ми висна! Хотелът освен, че беше насред нищото, но и беше едно райско кътче - то цветя, то воденица, то пещ отстрани, то, то, то...Бях поразен!

     Гледката от терасата разбира се беше страхотна

     Нещо не бях особено учуден, че бяхме единствените гости - та седнахме и се разхвърляхме с кеф на една от масите на външната тераса! Чисто информативно попитах колко чини една нощувка за двама! Цената от 25 евро ми се видя повече от прилична! Ето къде можеше да преспим снощи, като отметнем още два-три часа път, само дето не ми се мислеше ако случайно замръкнехме по тези зверски завои, а и честно казано дори не подозирах, че по такъв див чукар може да има толкова прилично място за нощуване...

     С кеф пихме по кафе и помързелувахме, но...път ни чакаше. Посъбрахме менажерията, сбогувахме се с любезните момчета от персонала, поцъкахме невярващо над картата, която сочеше, че реално още нищо не сме минали и отново поехме напред

     Пътят продължаваше да е албанска усуканица! Виждате ли на снимката къде върви в далечината по отсрещния баир! И ние го виждахме и се убеждавахме един друг "не, бе, не е възможно това да е нашият път! Това е някакъв път за някакви планински селца някъде на майната си"! И така, докато след половин час примерно, не се окажехме на отсрещния баир и не започвахме да цъкаме " лелееее, виж, виж, ей там далеч зад нас! Оттам ли дойдохме наистина?"...
И тъкмо, когато вече се бях отчаял, след цяла сутрин каране по въпросните заврънтулки и тъкмо мислех, че тази карта на Албания е нещо стара и грешна и за нищо не става, и тъкмо си мислех, че нещо сме сбъркали пътя, въпреки, че и да искахме нямаше как, защото друг път просто нямаше, най-накрая стигнахме до заветния разклон, който знаех, че ще ни отведе на главния път за Кукъс. По какво познахме, че това е разклонът ли? Ами това беше първият асфалтиран разклон, откак бяхме забили по тея чукари, освен това имаше и останки от някаква ръждива табела от времето на младия Енвер Ходжа, на която с мъка се четеше "...kes" наляво и "F..." надясно. И тъй като не го знаех това "F..." къде ще ни отведе, заложих на по-малкото зло - "...kes", което имаше голяма вероятност да е Kukes- демек нашата крайна точка за излизане от джунглите...

     Покарахме каквото покарахме, но освен, че пътя стана два-три пъти по-широк нищо друго не се промени

     Завоите си оставаха завои, баирите баири и пътя продължаваше да е зловещо пуст! Само тук там имаше свлечени камъни, пропадания на пътното платно и разни подобни изненади, което навяваше мисли за някакъв изоставен път или за напусната внезапно от обитателите си държава! След поредния обратен завой на една отбивка с достатъчно широк хоризонт, спрях да отморим и да се позверим на воля в картата! Абе какви бяха тея завои? Кави са тея изкачвания? Нали трябваше да се спускаме към Кукъс, нали това беше главният път! Защо няма жива душа? Даже и свлечените камъни няма кой да почисти! Гледам картата, гледам и не знам какво точно сме объркали! Е, вярно, дават, че преди да се спуснем към долината на Кукъс имаме да качим два превала - това иди доди, ама дават и че това е първокласният и единствен път за Кукъс! Имаше нещо нередовно тук... Дали пък не беше нещо свързано с тая новата им магистрала, за която нямаше и помен в моята ретро карта?

 
     Най-накрая изтерзан и обезверен, че ще стигнем където и да било на поредното спиране с надежда соча хоризонта! Там е! Там е! ТАМ Е! Иде ми да крещя от радост! Ето го езерото! Там е Кукъс! Вижда се! Почти стигнахме!

     И оттук като ми дойде едно вдъхновение и един пауър и като се засилих - това трета, това четвърта, това 50-60 км в час направо за нищо ги нямах! Хвърчахме по завоите! Джуниър жизнено полягваше ту наляво, ту надясно и ядеше километрите сякаш и на него му беше писнало от завои и чукари...

     И така докато пътят свърши по най-неочакваният за нас начин - просто зад поредния завой изкочи на магистралата (тази, дето я нямах на картата)! Какво странно има в това, ще кажете? А нищо... Само дето вместо да излезем на албанският пътен възел "Белокопитово", излязахме директно на магистралата, където просто на нашата отбивка бяха прекъснати мантинелите за 4-5 метра и там можеше да се включиш от/за магистралата! Е добре де? Какво странно има в това? Магистрала, разклонение...нищо нередно! Да де, ама гледах, гледах, нещо не можех да схвана как точно трябваше да се включим в отсрещното платно! Нашата посока беше наляво - към Кукъс, а нещо не можех да проумея откъде и как точно ще излезем във вярната посока! Сигурно съм гледал много глупаво, защото и двете ченгета, които стояха на въпросния разклон, се завъртяха и впериха поглед в нас! Така де... Откъде да се включа в магистралата за Кукъс?-питам възмутено аз, а те нещо чатара патара, обясняват и сочат! Нищо не им разбирам, но схващам по жестовете и тона - мини, викат, оттам, бе, амсалак! Не виждаш ли пролуката в мантинелите между двете платна? Оглеждаш се и бързо и внимателно пресичаш, до средата! Там спираш и пак се оглеждаш и бързо и внимателно се включваш в магистралата! Толкова ли е сложно? Аааа...не е ли малко нередно така?-мънкам нещо аз... Срещам студен неразбиращ поглед... Добре, добре, тръгвам, тръгвам, не се нервирайте! Оглеждаме се и на прибежки и прилазвания излизаме на магистралата във вярната посока! Най-накрая включвам на пета, че вече съм забравил тоя мотор дали има повече от три скорости и давам газ на север, към Кукъс! Каква беше тая маневра, пита Поли... Албанска! Тук всичко е някак странно...по албански, отговарям аз, докато вятърът свисти около нас...

     Направо бях откачил от завои и спускания и изкачвания! Ръцете ме боляха да стискам кормилото! Затова и на края на Кукъс нервно правя маневри насам натам в опит да си проясня бръмбарите в главата и да преценя кое, по дяволите, би било по-разумно - да караме директно по скучноватата магистрала към Косово или да се придържаме към първоначалния план за катерене нагоре към Шишaвец?

     И тъй като не мога да го измисля, правя още няколко тигела напред назад, докато съм оставил Поли да се поразтъпче баш на отбивката на магистралата... Викам добре де, мама му стара, ей тука има табела за Шишавец, на която пише 39 км! Реално ей го де е! Само дето ме притеснява пътя като как е? Е вярно, пладне преваля, ние сме един час назад от българското време, имаме да минем още две граници, Шар планина и има няма едни 350-400 км... Какво толкова? Дето се вика, почти сме си у дома!

     В крайна сметка спираме на бензиностанцията на 500 метра по-натам. Първо, за странично мнение - да питаме бензинджията демек, второ ако ще катерим по тея генгерлици предпочитам и да заредим бензин, независимо, че е 50-60 стотинки по-скъп отколкото в Косово! Скъпо, евтино, не исках да угаснем някъде по баирите! И трето, защото пътя свършва на бензиностанцията! Има ей там в далечината някаква табела, на която пише нещо за някакъв "сценик роуд", ама път реално няма - това си е чисто и просто два коловоза със запълнени със строителни отпадъци ями! Чак пък толкова извратен не можеше да е тоя път! Все пак говорехме за международен път към съседно Косово! Със сигурност нещо бърках! Че той пътят към горската ни къщура беше по-читав...

     Правя обратен завой и спирам на пустата бензиностанция. Поли заминава нанякъде - предполагам до Ве Це-то, а аз оставам насред нищото да се гледам с бензинджията... Само стадото бизони липсват, за да е идилията на уестърна пълна... Селям, мюрюмба и мараба, поздравявам любезно! джагара, джугара, отговаря нещо човекът! Ясно-и тук комуникацията ще е трудно! Виж сега, казвам на слисания човечец, потупвайки го по рамото! Сипи първо за две хиляди бензин, та да потръгне разговора. Човекът се оживи... Сипва, сипва, сипва, стигна до 1850 някъде и вика "Бате, това е! Нема накъде повече!" Викам , хубаво, сега остава да кажеш, че немаш ситно да ми вратиш... Ама човекът читав такъв някакъв, бърка, бърка по джобовете и вади разни албански монетки... Викам, глей сега - мани го тоя ситнеж, ами дай да те питам нещо! И изведнъж разговорът потръгна! Човекът пита - джагара джугара? Викам към Шишавец! Ооооо, Шишавец, джагара джугара, бате, Шишавец! Ай, ай, ай, аллах, джагара джагара, рруга ехааааа, асфалт, чок селям, джагара, джагара, аллах, мотор, джагара ,джугара! Викам му, абе и аз тъй си мислех, ама я кажи има ли асфалт натам? А той аллах и като почва едно поклащане, и приклякване и цъкане и подскачане... Малко е разбит пътя демек, превежда ми Поли, появила се незнайно откъдето беше там. Сигурно има доста дупки! Аха, аха, ахаааа, клати доволно глава нашия. Ай селям, че ние тръгваме, че път ни чака, приключвам разговора аз и се товарим на мотора. Тръгваме бавничко след поклащащият се мерцедес, който пъпли и криволичи пред нас по въпросното "пътче"! Абе, викам, сигурно само началото е така, не може да е друго! Виж, че даже табела имаше за Шишавец и за разни други села!

 
     След няколкостотин метра пътят направо си се оправя и става супер! Ето викам, ще се мушнем сега под магистралата и минаваме от другата страна и си става супер пътя, не може да е друго!

     Ето, видя ли, викам на Поли сочейки перфектния чисто нов път пред нас!

     Сега ще ги изядем тея 39 км за нула време! Пътя е чисто нов! Времето е с нас! Планините са надвесени над нас, а пътят се вие край някаква река!

     Карам и си свиркам доволен, че не избрахме магистралата и определено не се минахме! Като никога да направим верния избор и късметът и пътят да бъдат с нас! Изпреварвам с мръсна газ дразнещата ме кола, която незнайно защо се влачи с 80 и ми убива темпото и едвам успявам да намаля! Не може да бъде! Е това не може да бъде! Чисто новият път свършва точно както е и започнал - от раз! Поглеждам километража-дотук сме минали 11 км. Остават 28... Поглеждам тясното мостче и прашният черен път, който продължава да се вие край реката и се губи някъде напред сред хълмовете... А, не...връщане назад няма! Пътят е само един - напред и нагоре! Пай се Шишавец, идвамееее.....

     Всъщност пътят не беше толкова лош – да, черен, но сравнително равен, със ситни бели камъчета, без големи наклони и остри завои, достатъчно широк да се разминат две коли. Ако беше така си беше направо песен и въобще нямаше какво да му обръщам внимание! За нула време щяхме да ги изядем оставащите 28 км (впоследствие се оказа, че табелата долу на бензиностанцията нещо не отговаряше на истината и пътят не беше 39 км както пишеше на нея, а 29, от които 18 - черен)!

     За съжаление, скромният ми житейски опит ми навяваше някакви други мисли – че пътят е хубав, но само в началото и като стигнем едни момент, в който връщането ще е неоправдано ще се насладим на черешката на тортата! Естествено, така и стана! Но засега – всичко си беше перфектно – карах си с някаква умерена скорост като за черен път, наслаждавахме се на природата около нас, а движение направо си нямаше, та кефа беше пълен! Карахме, каквото карахме и стигнахме до един разклон. Хубавият път продължаваше направо, а наляво се виеше едно малко никакво пътче през една рекичка дето някакви с някакъв багер копаеха нещо и освен, че бяха хубаво разкаляли ами бяха и завзели цялата ширина на пътчето. Моментът, в който подминах разклонението, някакви проблясъци на здрав разум ме накараха да спра. Хей, здраво, момци, викам им аз! Шишавец? Шишавец? Нали натам,бре?-соча им аз пътя пред нас! Ноу, ноу, ноу, недвусмислено ми заявяват въпросните момци, сочейки ми, че трябва да мина някак край багера и да пресека реката! Странно! А това срещу нас си беше екстра път и определено щяхме да хванем по него ако нямаше кой да питаме! Кой знае в какви гори тилилейско-албански щяхме да се набием…

     Без да им противореча, правя обратен

и хващаме верния път! Знаех си, че черешката на тортата предстои! Пътят след багера стана преобладаващо подрускващ, с коловози, гарниран с камъни от всякакъв калибър, стесни се, а за капак и започваше изкачване с обратни завои! Ако мислихме да се връщаме – сега беше момента! Далеч бях от мисълта, че ще мога да обърна насред подобно изкачване по подрускващия черен път! Но не, не мислихме да се връщаме! Като ще е гарга да е рошава! И без това този маршрут вече си го бях сложил в списъка с пътищата „по които никога повече няма да мина”, та поне да го изкараме докрай!

 
     Въртяхме си ние по обратните завои с пешеходна скорост нагоре и само гледах мотора да не поднесе някъде та да слезем по задник в дерето при онея с багера! Абе скоро не бяхме карали на първа с пуснат крак по завоите, викам на Поли, а тя само ме ръчка да си гледам пътя, че и нея не и се слиза по задник в дерето. Е то гледам, гледам, ама така както подскачаме ми е трудно да се фокусирам, честно казано! Но и колкото да не мога да фокусирам, все пак виждам поредния разклон! Наляво пътя е скапан и тесен, на дясно пътя е също тесен и скапан! А сега де! Нужно ли е да казвам, че табели няма? Спрели сме да изчакаме някой по-светнат от нас по пътните въпроси на Албания да се появи отнякъде, използвайки момента да отморим и да почине малко мотора, че нещо взе да позагрява по тоя баир на тая първа дето карах! По едно време ни настигна някакъв трафикант с някаква вехта джипка. По какво разбрах, че е трафикант ли? Е как по какво? Сам чичка с вид на рецидивист, на който само главата и ръцете му се виждаха от претоварената с каквото там мъкнеше джипка! Викам тоя ще спре! Да де, ама гада не ще да спира и тръгва да ни заобикаля видиш ли! Викам, срамота! Изкочих на средата на пътчето. Тоя ха да спре, ха да не спре, та спря накрая! Тъкмо да си отворя устата и оня нещо джагара джугара отвътре! Викам, мистър, нищо не ти разбрах, не се хаби! Кво се пенявиш? Кажи откъде е пътя за Шишавец? Ааааа, Шишавец? Лефт, райт, райт, лефт…. Абе я карайте, ще ви покажа! Викам тоя ако се е вкиснал за преди малко ще ни свети маслото някъде, ама имаме ли избор? Нямаме! Послушно палим и тръгваме след него. Виждам, че е видимо изнервен, щото караме по-бавно от него и трябва да ни чака! Капака беше, когато на някакъв участък с гадна мазна кал и готини обли камъни спрях, за да слезе Поли, та да мога сам да си се правя на доволно щъкащ хипопотам в калта. Оня чака, чака, та се изнерви и отпраши напреде… Викам, айдееее, останахме без водач! Ама карай – стига толкова разклони нагоре! Мисля, че тези бяха достатъчни! След някой друг завой – ха, изненада! Разклон! И ха, изненада! Няма табели… Но пък за сметка на това, човекът с джипката чинно ни чакаше! Оттук вика сте наляво, пък аз съм надясно! Айде чао, махна с ръка и отпраши по дясното подобие на път! Отново си останахме сам самички по „пътя” за косовската граница, нейде насред горите тилилейски в Северна Албания! Карахме каквото карахме и хоп – отново група, която ремонтираше пътя! Направиха ни малко място да минем, помахаха ни и си продължиха със заниманията! А ние леко леко продължавахме да катерим нагоре. Не за дълго, както се оказа! Спрели сме на поредния разклон – направо е за нанякъде, надясно е още по за нанякъде… А ходи разбери ти накъде си! Пфуууу, абе много разклон, много нещо по тея чукари! И тук не минахме без чакане и питане! Отново се оказа, че аз си бях харесал грешната посока и отново се оказа, че верният избор беше „чакай и питай”!

 
     След още една порция изкачване и подрускване, изкачването лека полека свърши и остана само подрускването! Излязохме на едни огромни поляни, в дъното, на които се виждаха едно две селца!

     За момент ми се стори, че и някъде в далечината мернах граничният пункт – една такава самотна постройка насред нищото – точно както я бях виждал на снимка в интернет!

 
     Тук поне вече нямаше разклони! Заподскачахме по международния калдъръм! Това, което знаех е, че пътят свършва в Шишавец, а малко преди него е разклона за Косово. Е да де, ама карахме, карахме, карахме и накрая влязохме в едно село с асфалтирана главна улица! Викам на Поли да знаеш, това ще да е Шишавец! Изтървали сме отбивката! Е коя отбивка, роптае тя! То разклон нямаше никъде! Е нямаше ама… Не ни оставаше нищо друго освен да се отбием в Шишавец на гости на гораните, да пийнем по едно с тях и да питаме за границата, разбира се…
А на кого щяхме да ходим на гости ли? На гораните, разбира се… Кои са гораните ли? Да си призная и аз допреди няколко години не бях чувал за тях! Случайно попаднах на някаква информация някъде и от тогава все се каня като имам път по тези места да намина да видя що за хора са запокитени в тоя генгерлик от хода на историята. Все се канех и все нещо времето не достигаше, все оставях за друг път, все това, все онова. И ето – настъпи момента да намина през териториите населявани от тези хорица – гораните.

     Гораните населяват граничната област Гора, високо в Шар планина на границата между три държави – Албания, Косово и Македония. Е, навремето са били в граничните области на две държави – Югославия и Албания, после на Сърбия, Албания и Македония, а след време един Бог знае. Мисълта ми е, че държавите се менят и множат, но гораните са си все тук и са си все същите! Най-разпространената теория за техния произход е, че са преки потомци на богомилите, но дали е така никой не знае! Факт е, че нямат нищо общо със заобикалящите ги от всички страни и задушаващи ги албанци! Мюсулмани са, но говорят език, странно напомнящ на стар български диалект примесен с множество сръбски думи. Самите те казват, че вече и те не знаят дали са българи, македонци или сърби, но едно са сигурни – албанци не са! Останали са по официални данни не повече от 30000 човека, но на практика вероятно са поне три пъти по-малко. Селата, населени с горани в Косово са 9, в Албания – 3 и в Македония- 2. Както вече споделих – албанците им правят масова инвазия за асимилация и/или изтикване все по-нагоре в планината! Дори името на общинският център в Косово – Драгаш, са променили преди няколко години на Краковища, след като старателно са избутали оттам живеещите горани. Естествено, казват местните под сурдинка, имаме негласно споразумение да не продаваме имоти на албанците, но и сред нас има предатели, които заслепени от някое евро повече са готови да продават и на най-големия си враг! Затова и най-апетитните парчета земя по този край вече са в ръцете на албанците… Звучи познато, нали?

      Спряхме на мегдана на селото. Определено беше Шишавец! Всичко ми изглеждаше странно познато. Просто го бях гледал в гугъл-а... Мигом ни наобиколиха банда хлапета. В интерес на истината бяха доста напористи да се бутат и врат около мотора и нашите особи! Не, че много, много се интересуваха от нас-просто любопитство и според мен, чисто и просто показваха, че ние бяхме на тяхна територия! Ние бяхме натрапниците! В крайна сметка така беше - никой не ни беше канил! Видял, че се заформя някаква олелия, един човек се насочи към нас, а хлапетата осведомили се от номера на мотора, взеха да викат към него "Из Бугария са! Из Бугария!" Човекът мигом разчекна уста в доволна усмивка и нахока хлапетиите да не се въртят много много около мотора ни! Заповядайте, вика, при нас! Какво ви води насам! Викаме ами...загубихме пътя за Косово, пък и да ви видим...ей така с половин уста мънкам аз! А, пътя за границата, вика, сте го подминали, ама ето тъкмо сте ни дошли на гости! Заповядайте при нас! ние, вика, сме горани! От какво имате нужда? Е, от какво? Да изпием по кафе. Има ли къде да пием по кафе тук? Разбира се-казва лъчезарният човечец, в магазина ей там! Асааааанннеееее, провикна се внезапно той, направи им по кафе! Хората са от България! Айде, вика, заповядайте! Седнахме край малката масичка пред магазина, където вече имаше двама да си пият питието. Асан каза, че кафе не може да ни направи, щото няма, но има нес кафе в кутийки! Викам, дай там каквото имаш! Няма проблем! Хлапетиите продължаваха да кръжат около мотора и да му се кефят, а някакви хора лека полека се присламчиха към нашата скромна групичка... Откъде сте, закъде сте? Как живеете там далеч в България, питат, виждам с болка гораните! Нас, викат, отдавна всички са ни забравили! Вече и ние не знаем какви сме! Българи ли сме, македонци ли сме, сърби ли сме?... Никой ни не ще... Виждам болката изписана по лицето на нашия домакин. Но...да знаете едно - моя куча е и ваша куча! Разумеш? Все разумем, бре, люди! Благодарим от сърце... На македонците вика дадохте двеста хиляди пасоша, а на нас ни отказвате! Що така? Значи македонците вика ги правите българи, дето вика не могат да ви понасят, а ние дето се имаме за бугари, на нас ни отказвате! Но...моя куча е ваша куча! Разумеш?", повтаря, за да не би да не семе разбрали от първия път, човекът! А, ето го и нашия лекар! Тук си имаме и лекар! Пратихме го да се изучи и той сега е нашия лекар - потупва по рамото току що седналият до него човек! Човекът се усмихва скромно и нищо не казва... Ииии...моя куча е и ваша куча - продължава с рефрена си домакинът! Стига бре, смъмря го докторът - за пети път им го казваш! Разбраха те хората! Викам това хубаво ама я кажете къде сме объркали пътя, че нещо не разбрах? Аааа, не е трябвало да влизате в селото! Има там една отбивка...ей там някъде на баира...там е трябвало направо пък вие надясно сте тръгнали... Пусто мъча се да се сетя, ама нещо за отбивка нищо не изниква в съзнанието ми! Ноооо....ако искате останете тук! Моя куча е и ваша куча! Разбраха те, бре!-смъмря го отново докторът! Викам, няма да оставаме, ще ходим, че път ни чака!

 
     Ставам да платя, че момчето е влязло вътре в магазина. Бъркам по джобовете и търся няколкото албански монети, които ни бяха останали, размишлявайки дали ще ни стигнат, че да не изпаднем в конфузна ситуация. Гледайки ме в ръцете, момчето се ужасява "пфуууу, от тези не", цъка и върти глава възмутено... Ами, то...тогава евро, мънкам аз! Евро, евро, клати доволно глава барманчето! Ами щом може в евро! Не може, веднага ме поправя момчето, а САМО в евро може! За миг си помислих, че сме преминали границата без да разберем и вече сме в Косово, където и еврото си беше нормалното платежно средство! Но не, бяхме в Шишавец, в Албания и националната валута на страната беше лек! Балкани...ходи разбери кой къде, какво... Викам щом може в евро, ето ти няколко евро! Дай на всеки кой каквото пие! От нас! От сърце! Момчето взе пет евро от подадените му банкноти, показа с жест, че са предостатъчни и наизвади по бутилка за всеки! Като излязох от магазина за малко да ядем бой всъщност, защото моя куча е и ваша куча! Вие, вика, сте ни на гости! Как тъй ще ни черпите? Ние трябва да ви черпим! Викам другият път вие ще черпите! Става ли? Обстановката се разведрява и докато се приготвяме за път, местните ни дават ценни съвети- качете се, викат, до пункта и вижте дали ще ви пуснат! Вижте и дали ще са там царинарите, че понякога не стоят и ги няма! Ако ги няма, минавайте, много важно! И ние така минаваме! А един от всичките го смъмря - нека си минат редовно, да нямат после проблеми! Качете се и вижте! Ако ги няма - постойте и изчакайте! Ще дойдат! Не минавайте нелегално! По-странен граничен пункт от този, който предстоеше да минаваме, честно казано никога не бях минавал и дори не бях помислял, че съществува! На Балканите...В Европа...В 21 век...

     Сбогуваме се с гораните, правя някакъв странен лупинг в опит да обърна мотора на малкото площадче, което като че ли е под 45 градусов наклон и поемаме обратно. Викам на Поли, дай да си отваряме очите, че опущим ли отбивката току виж сме слезли пак долу на магистралата! Караме бавничко (то не, че можеше бързо де) и хоп - вярно бе! Малко след селото има някакъв нещо като разклон, което бях взел за дири отиващи в нивата! Ами да, това наистина бяха дири отиващи в нивата, но вървяха точно в нашата посока към граничния пункт! Чисто и просто две утъпкани следи по поляната...

     След няколко минути спираме пред най-странният граничен пункт в световната история - една сграда тип голяма барака, асфалтиран плац, поляна отсам, поляна оттам, а насреща самотна бариера с някакъв кален горски път иззад нея! Плацът и бараката бяха оградени с мрежа, която просто свършваше на два метра извън асфалта. Ако не сте виждали врата в полето - е, те това беше визуален пример за врата в полето! Бразда нямаше, граница нямаше, ограждения нямаше, пътища нямаше, но имаше новичка барака с 50 квадрата плац и една бариера по средата на огрооооомна зелена поляна! Спираме, разопаковаме се бавно. Никакъв интерес. Виждам през отворената врата двама мушмороци, които гледат сериал. Доближавам се плавно. Единият мушморок се надига и започваме да си приказваме на прага на стаята-канцелария. Човекът говори сръбски и разговорът потръгва. Отвреме навреме превежда на албански на колегата си, който се включва с едно единствено изречение на английски, като ни осведомява, че отива да телефонира някъде да докладва за нас и да пита какво да ни прави. Със сърбоговорящия кротко и напоително си говорим за живота, за заплати, за политика...Човекът споделя, че у тях положението е к а т а с т р о ф а! Викам у нас отдавна е катастрофа, така че сме претръпнали! Откъде влязохте в Албания вика. През Морина и Тропоя отговарям аз, а той се провиква към задната стаичка към своя колега! Оня явно докладва за нас някъде... Нямаме система вика, затова звъни колегата да каже, че сте тук и го питат откъде сте влезли! А визи имате ли? Е, как визи, опулвам се аз насреща му! Е, че вие българите без визи ли влизате в Косово! Преживявах дежавю... Вчера същият въпрос ни го задаваха на влизане в Косово от Черна гора! Няма визи, братко, няма... А гражданска имате ли, че при нас не можете да направите! Имам, разбира се, вчера направихме и подавам прилежно сгънатият документ! Всичко е наред, казва колегата, завършил явно с телефонните си обяснения! Мигом изважда дебелата книга тип халваджийски тефтер, записва ни прилежно в него, подава ни документите и усмихнато ни пожелават сречан пут! Тъкмо да затръгвам и "нашият" вика "А..., а знаете ли пътя?" Викам не, никога не съм минавал оттук! Ами тук веднага след бариерата хващате наляво и надолу! Да не тръгнете надясно! Това разбрах, а я кажи има ли асфалт? Асфалт?!? Учудването беше очевидно огромно. Няма асфалт, асфалт няма, асфалт има долу в Крушево, кротко и монотонно нарежда царинарят...
Вдигат ни бариерата, аз минавам със сетни усилия, аха аха да цопна в лепкавата кал, която е непосредствено след бариерата (де да ги знаеш, може и това да е гьолът им за дезинфекция), качвам Поли на мотора и като се заспускахме по един ми ти изровен горски път, че загубих и ума и дума!

     Поли слиза, па се качва, па подтичва след мотора, аз ту палех, ту пусках по инерция, ту едвам го удържах по изровените коловози-въобще голям купон беше!

     И за да е пълен купонът - краят на пътя преди селото беше гарниран с доволно кални локви, та ако горе адреналинът ти е дошъл малко, тук гарантирано ще получиш вече нужната доза...

     Когато след цяла вечност минахме кошмарните четири километра спускане към Крушево, ако щете вярвайте ми идеше да рева колкото ми глас държи в каската: "Да живее международното положение, да живее дружбата между народите, "да" на граничните пунктове в джунглата, СВЕТЕЦ е този, който е измислил асфалта, мамка му"! Всичко това разбира се беше само в главата ми, но знам ли дали пък не е било и на глас, след като няколкото човека, на които наскочихме изсулвайки се от поредната порция кал и изскачайки изсред гората почти на мегдана на Крушево, определено зяпнаха от удивление! Ще зяпат я! Колко ли често им се случва да виждат иностранци с шосеен мотор да се лангъркат по чукарите и камънаците! Уелкъм ту Косово...агейн...

      Както може би вече ви стана ясно, бях тотално изкрейзил! Първо бях отвикнал на подобно натоварване, щото в колата нали - климатик, музичка, с едната ръка си ровичкаш в зъбите, с другата си подпираш удобно главата да не падне, с третата... Второ, да си призная никога не съм обичал особено черните пътища (може би, защото вече десетина години живея в къща в гората, до която се стига точно по черен "път", а зимата като падне снега дори не се стига! Или се стига само пеша...Или с кола само ако си изринеш чинно 200-300-те метра до общия път ). Та с две думи се радвах като малко дете на близалка, на асфалтовият път от Крушево за Драгаш и Призрен! Колкото и да беше скапан, пътят си беше асфалт!

     След Крушево започвахме голямото спускане, след голямото изкачване от албанска страна. Нямах представа колко километра бяха до Призрен. На картата ми се струваше близко, но подозирах, че това близко беше само на картата! Сигурно щяхме да имаме едни 30-40 км до Призрен, където най-накрая мислехме да спрем за една по-сериозна почивка гарнирана с похапване, че днес нещо...

     Първоначалната ни идея беше да поспрем в Крушево, където да направим генералната почивка, както и да се видим с гораните, но след неочакваната и непредвидена среща в Шишавец, решихме, че по-удачният вариант е да отморим направо в Призрен. Първо е голям град с красива старовремска централна част, второ, оттам нататък пътя ми беше ясен и можех лесно да си направя сметката къде сме и още колко ни остава до дома. Освен това ако нещо замръкнехме, пътя го бях минавал вече няколко пъти по тъмно (да не кажа, че май само по тъмно ми се случваше да се прибирам оттук). Абе, в общи линии ми се видя по-добрият вариант да се спуснем направо към Призрен - да се потопим в атмосферата, да хапнем по нещо и да се разтъпчем, че днес определено бях останал без ръце от стискане до краен предел на кормилото, а и задните ми части определено се бяха срастнали със седалката след толкова часове със завои и подрускване...

     За нула време стигнахме Драгаш (или Краковища, както го бяха прекръстили напоследък албанезетата)

    Ако досега съм имал някакви съмнения, че сме отново в Косово, вече бях на 100 процента сигурен, че сме именно тук! В Драгаш пътният хаос беше уникален (или имаше някакъв местен събор или просто тук винаги си е все едно има събор). Един двама се опитаха да ни очистят на пътя директно, безпардонно и фронтално, но не им се получи - аз бях добре трениран в български условия за оцеляване при всякакви пътни ситуации. Това е и причината много много да не мога да се огледам да видя като що за нещо е пустият му общински център, а единственото ми желание беше час по-скоро да се омитаме оттук! То дет се вика и не остана! Ей го де е Призрен!

     Е то ей го де е, ей го де е, ама се оказа, че имаме още ред обратни завои, сериозни спускания, доволно натоварено движение и неизвестно количество местни камикадзета с най-разнороден превоз!

     В крайна сметка най-накрая слязохме невредими в равното и занавлизахме лека полека в Призрен! Защо лека полека ли? Ами, защото градът си е доволно голям, с доволно натоварено движение, пътните правила са повече пожелателни отколкото каквото и да е друго и защото разбира се входната му артерия беше превърната в минно поле - демек пътят беше изрит и изровен, за да се полага някаква канализация предполагам и да се един господ знае какво! Факт беше, че се пъплеше едвам едвам на принципа спри тръгни, спри тръгни, пушилка се вдигаше до небесата, колоната не и се виждаше края, а навън температурата най-вероятно превишаваше 30 градуса...

     Леко поизнервени, след като минахме тук таме на полубенбено, тук таме направихме някое недотам разрешено изпреварване, не поспряхме на някоя и друга пешеходна пътека, най-накрая се добрахме до централната част на Призрен! Тук знаех, че традиционно паркирането си е проблено, затова и грам не се замислих като видях табелката паркинг в едно тясно пространство и директно акустирах там, без грам да се колебая! Тръгнахме да се разхвърляме, а до нас идва един със зелена жилетка като моята! Викам си, айде и тоя ще да е колега от чистотата, а оня най-невъзмутимо ни пита дали сме били гости на хотела! Викам не! На кой хотел, бре? Ааааа, това било паркинг на някакъв си хотел! Е, голяма работа! Е, пречи ли нещо да оставим тук мотора? Не пречи вика човека и услужливо премества една кола, за да можем да сврем мотора зад нея! След като правим пазарлък за едно евро на час (далеч съм от мисълта, че ще изкараме повече тук), най-учтиво се разхвърляме и натрупваме багажа си по мотора! Човекът естествено казва, че няма проблем, ама то и да има все тая, пресичаме пътя и моста над реката, победоносно пошляпвайки с ботуши в лятната жега и потъваме в сенките на градската чаршия.

      Призрен, както вече имах удоволствието да споделя, е един много спретнат и красив град. Мен лично много ми напомня на стария Пловдив, Търново и подобните им наши градове! То, не че и Призрен не е бил наш, ама нали рекохме, че ще избягваме да говорим за политика в чужбина и ще пазим неутралитет! В интерес на истината нещото, по което можеш да разбереш, че не си в България е щипката ориенталщина, която идва малко в повече от същата по нашенско, както и това, че градът е адски, ама адски многолюден! А ние отдавна нямаме такива живи и многолюдни провинциални градове...

     Ще изполвам случая да илюстрирам думите си с едни стари мои снимки отпреди доста години! Нищо не се е променило в оживлението по местния мегдан, вервайте ми!

     И да...ако и да ви изглежда, че снимките са правени като по време на градския панаир - не, това си е Призрен! Или поне аз винаги съм го виждал такъв при посещенията ми по тези земи.
И след това лирично отклонение, мога да споделя, че естествено много бързо се ориентираме в обстановката и се намърдваме под дебелата сянка на една кебапчийница баш на красивото и оживено площадче на градската чаршия

     Определено се чувстваме изморени и изтощени! А и жегата ни довършва. На някои ни се вие свят, други откровено им е лошо

та дори и силно апетитната порция с по пет кюфтета и пет кебапчета не е в състояние да ни накара да се съживим!

     Тук е моментът да отворя една скоба - по близките земи на запад от България, представата за кебапчета е малко по-различна от нашата! Не знам ние ли сме грандомани, онея ли са минималисти, но ако при нас въпросното месоподобно е 70-80 грама, тук е около 30 грама. Оттам и голямото количество в едно порция. Естествено, често си спомням как за първи път (ама това беше доста отдавна-тъкмо бяха паднали визите за Босна) в Сараево се гласяхме да ядем чевапчици, щото беше пределно ясно като какво ли ще да е това и сервитьорът ни пита малка или голяма порция ще желаем, аз естествено нали съм любознателна натура, питам като колко ли ще да е малката порция, а той невъзмутимо ни вика - малката е десет кебапчета, голямата петнайсет! Е....ченето ми висна! Викам си егаси чревоугодниците са тука! Пък то после какво се оказа...

     Та седим си ние, отмаряме, похапваме, любуваме се на гледката и глъчката около нас и хич не ни пука! Моторът и багажите ни бяха на сигурно място срещу скромното едно евро на час, часът беше нейде към шест следобед, ние бяхме на една-две планини и две граници от нас и хич нищо не можеше да наруши душевният ни баланс! Дет се вика след всичкия тоя чукар - направо си бяхме у дома!

     Колкото и да се бяхме отпуснали и да бяхме уморени, беше време да тръгваме. Просто...път ни чакаше. По план трябваше да се приберем тази вечер в София, защото утре сутринта сменяхме превозните средства и посоката и отново трябваше да пътуваме. Надигнахме се с неохота, разходихме се още малко из чаршията и с бавна провлачена походка се насочихме към паркинга. Моторът си беше там, багажът ни също. Натоварихме се експедитивно, че жегата си беше убийствена, разпитахме човека от паркинга за посоката, ей така за всеки случай, а и приказка да става и бавно и славно се заизнизвахме от града. Движението в Призрен е убийствено, не сте забравили, нали? Тръгвахме, спирахме, изпреварвахме, където можехме, старателно се пазехме от мераклиите да ни очистят и лека полека заизлизахме от града. Непосредствено след краят му, пътя навлиза в една клисура и започва изкачването на Шар планина.

     Всъщност, трябваше да изкачим планината, да слезем в ниското от другата и страна, след което отново да се изкачим и слезем, за да влезем в Македония - оная същата...бившата, БЮРМ, ФЮРМ или каквото и да и беше заглавието. Планът беше да влезем на пункта Глобочица и оттам към Тетово, където да се включим в магистралата за Скопие и Куманово. Идеята да минем оттам беше първо, защото имаше още едно прекосяване на планината (сякаш днешните ни бяха малко) и второ, защото традиционно този пункт е сравнително пуст, за сметка на царският път Прищина-Скопие. Имах известни колебания дали да се придържаме към първоначалния план, защото ни се очертаваше прибиране нейде по малките часове на следващия ден, но...засега въпросът не беше на дневен ред! На дневен ред беше изкачването по приятният и неособено натоварен път през Шар планина

     Маршрутът ми беше познат и в общи линии не очаквах някакви изненади. Единственото различно и ново нещо сякаш беше един имот с къща - умалено копие на белия дом и естествено се вееше американският флаг. Както впрочем на доста места в тази малка размирна страна - американски протекторат

     Катерехме нагоре и се любувахме на хубавото време и природа.

     Мислех да спрем за малко на превала, но...бях неприятно изненадан-превала беше станал пълно копие на Банско - тотално презастроено и изхабено. Нямаше и педя свободна земя! Жалко за хубавото място и липсващите зелени поляни! А беше толкова хубаво място допреди няколко години...

     Понеже минахме транзит най-високата точка на пътя, предложих на Поли да спрем в едно от двете сръбски села надолу по спускането. Хем да починем малко, че вече нещо пътя ни идваше в повечко, хем да пийнем по сок, хем ей така за разнообразие.

 
     Странна държава беше това Косово-то... Ето тук например в Шар имаше няколко села, които се бяха запазили сръбски! Сърбите не бяха избягали, напротив - живееха си тук по техни си правила и закони. Надписите изведнъж ставаха сръбски, знамената вместо албански, косовски и американски - сръбски, физиономиите край пътя коренно различни, колите със старите косовски табели или със сръбски номера, чат пат без номера, селските гробища ако щете бяха нашенски! Спряхме на един тротоар. Огледах се - все едно бяхме в Сърбия - речта и визията си бяха сръбски. Голям кеф... Толкова голям, че чак на влизане в магазина щях да отнеса една мамаша, която напористо искаше да излезе непременно през мене. Пуснах я... Отново се засилих и отново нещо настана смут - някакъв мъж излезе гледайки ме криво, докато следващият реши просто да ме пусне! Егати и нелюбезните и напористи хора! Влязох, огледах се и проумях - просто бях влязал през изхода срещу течението... Ама нали съм от село и съм за малко...

 
     Продължихме със спускането надолу. Вече се бях разколебал за минаването през Глобочица и Тетово и тихомълком бях сменил плана- караме си по парадния път за Скопие! Натоварен, ненатоварен - това е положението! Колкото и да имаше движение и да ни замотат на границата все щеше да е по-бързо, а вече нещата отиваха към свечеряване. Имахме да минаваме граница, после Скопие, Куманово, после онова пътче през Крива паланка ще го караме по тъмно, после още една граница, Конявската планина и т.н. С две думи имахме още доста път! Тетово влизаше без никакво съмнение в графата "другият път".

     На главният път движението наистина си беше класическа върволица. Учудващо колко бързо бях отвикнал от подобно натоварено движение! Сякаш не три, а трийсет и три дена бяхме карали по пустите планински пътища на Балканите!

      Пътуването ни наистина вървеше към своя край. Бих казал към сивото ежедневие, но нямаше да съм прав - в случая сменяхме само превозното средство и хващахме в източна посока. Борката ни беше подготвил изненада - бил я паркирал под ореха на двора, та нямах търпение да видя каква ще да е изненадата, освен, че бях сигурен, че е четириколесна! Борката не беше фен на двуколесните, но за сметка на това главата хич не го слушаше, та от него всичко можеше да се очаква! Преди две години така ни подари бус - стар, железен Мултиван, накипрен тук таме със шпертплат и пирони, но пък за сметка на това със страхотна музика, изработена от кофи от маслини! Още не мога да забравя как ни хариза буса, щото моторът ни се предаде и остана да крепи едно дърво в двора и как на третото село возилото прегря, щото човекът просто забравил да ни каже, че му е източил антифриза. Спирайки на мегдана на най-циганското село в околията да пълним вода, ме бяха побили тръпки! Толкова страх не бях брал нито в Албания, нито в Косово, нито даже в циганската махала на Бяла Слатина...ама това са едни други истории!

 
     Неусетно бяхме стигнали главното шосе отникъде заникъде! Защо отникъде и заникъде ли? Ами от Прищина за Скопие. Това как ви звучи? От столицата на една държава, която полу я има, до столицата на друга държава, която полу я няма! Щото то тая БЮРМ нямаше нужда да си Ванга или Нострадамус, за да прозреш, че дълго няма да просъществува! Ще ме прощават бракята македонци, ама ако погледнем истината в очите в съвсем скоро време албанезетата ще си отцепят западната и северната част на страната, щото то това с пуцаницата в Куманово си е само началото. Началото на края... Но...стоп! Нека си стиснем ръцете всите бракя балканци и заявим философско-дипломатически, че стигнахме магистралата - оная глобалната - Лондон-Калкута...
Върволицата си беше сериозна. Колона пред нас, колона срещу нас! Всички напираха да изпреварват и бързаха за някъде си. Естествено аз не им се давах, щото нямах никакво желание да ходя да бера гъби в полето околовръст! Карах по течението - без да изпреварвам, като същевременно се опитвах да държа и средата колоната, че да осуетя доколкото мога това постоянно да ни избутват и да се мушат пред нас! Просто бях уморен и разконцентриран и нямах сили и нерви да бързам и да се муша аз напред! В крайна сметка оставаха още някакви трийсетина километра до границата, оттам още двайсетина до околовръстната магистрала на Скопие. А Скопие, както и малките деца знаят е на има няма 200 км от Мордор. Нищо работа...
Косовският граничен пункт минахме сравнително бързо и безпроблемно. Дори не ни питаха откъде идваме, което си е една обичайна практика по такива места. Шляпнаха ни по един печат в паспортите, ей тъй да си имаме за всеки случай, че ако случайно минаваме през Сърбия да има на какво да се дразнят сърбянките и ни проводиха да си ходим. Дотук добре, но на македонския пункт Баце, пардон Блаце, опашката нещо си беше солидна и мърдаше мудно. Спряхме чинно зад един новичък ситроен с косовска регистрация. Поседяхме каквото поседяхме и гледам човекът нещо ръкомаха отвътре. Викам си тоя нещо на нас говори явно, ама не мога да схвана какъв му е проблемът, пък ми е някак неудобно да ходя да го питам - неудобно щото нали езиковата бариера, да не мислите нещо друго? Амиии....глупости! Човекът помаха каквото помаха пък пусна мигач да го изпреварваме. Е, хубаво де, къде да ходим? Упорито се правя, че нито го виждам, нито го чувам, щото той почна и да тропа по вратата и да ръкомаха през отворения прозорец! Брех, че нервак! Какво пък толкова искаше тоя от нас? Видях, че е упорит и досаден като конска муха и лека полека се изравних с отворения прозорец! Здраво! - вика човечецът и като ми тегли една тирада на сръбски, че съм идиот да седя на опашката! Викам, абе ти хубаво ни пускаш, ама я виж колко коли има пред тебе! Ще случим на някой нервак, или пък македонскиот царинар ще ни врати, щото нали свите бугари сме бракя... Абе, минавай! Ти си луд да чакаш!-настоява косоваря! Повече подкани не чаках! И без това бях уморен и укъснявахме. Запалих мотора и леко леко се примъкнах успоредно до първата кола. Един ни тегли една майна, ама аз нали съм с каска и съм глух от старостта, та все едно не съм го чул, а тоя в колата веднага припали и се мръдна с половин метър напред и четвърт в ляво, че да не го преварим! Колата при митничаря потегли, а аз само чувах как колата до нас форсира за летящ старт към будката пред нас! Направо огън и жупел се сипеха от ауспуха! И тъкмо да стартираме и хооооп - фалстарт! Врати се, врати се, врати се ти казвам бе, маха му ядно с ръка македонското митничарче, след което се усмихва любезно и ни подканва с ръка да приближим. Откъде, закъде, стандартните неща и ни праща да си ходим.

 
     Спираме на края на митницата да се накиприм и приведем в готовност за следващите 220 км, когато нервака с таралясника минава с мръсна газ край нас доволно ухилен, че все пак е станало по неговата - минал е с едни гърди напред! Айде, сега ще може да спи спокойно довечера...
За нула време сме стигнали Скопие. Този път не пропускам отбивката и вместо да се набия в града, хващаме околовръстната магистрала, която чест и почитания, но е перфектна! За сметка на това следващата част до Куманово е станала на отвратителни коловози, които постоянно ни лашкат наляво надясно и ни карат да се чувстваме дисконфортно. Пусто като карам мотор с тясна задна гума, която само подсилва ефекта на надлъжните неравности... Бързичко стигаме Куманово. Там традиционно спираме на една и съща бензинджийница да поотморим, да се възползваме от безплатния интернет и естествено да заредим! С удоволствие отбелязвам, че бензинът е малко по-евтин от нашия. Не, че разликата е фрапантна или, че ние ще забогатеем със спестеното от 12-13 литра заредено гориво, но ей така - на кяр да сме. Абе, ганьовска работа...
Оттук съвсем очаквано тръгваме по тъмно. За миг преминава някаква еретична мисъл през главата ми дали пък да не спим в Куманово, но бързо прогонвам тази муха! Срамота! Само на 160 км от вкъщи сме! Хич и не си го помисляй! Вярно пътя е малко скапан, а и аз малко недовиждам по тъмно, но...ей къде е! Леви, леви и сме там, дето се вика! Пък и традиционно съм свикнал да преминавам границата на Гюешево нейде около полунощ (пей химна и изчезвай, както ми викаше един път един от митничарите)! А в крайна сметка традициите не трябва да се нарушават! Газ напред и това е! Е, то газ, газ, ама пътя е станал още по-отвратителен отпреди! Няма дупки, но всичко е в кръпки и неравности! Друса и поднася отвратително. За сметка на това пък си има и движение, което малко ме изненадва за този късен час. Уморен съм. А се хващам, че съм уморен, защото правя глупави грешки - я забравям дългите, я карам в средата и не могат да ме изпреварят, я почти влизам в банкета-като цяло возенето от возене с кеф се превръща в рисково за нас и околните возене! Софето започва да ми се струва все по-далеч и по-далеч... Затова и когато някъде по средата на пътя между Куманово и границата мярвам табела за мотел и чувам Поли в разговорното да казва "А дали...", аз просто довършвам - да, да пробваме да спим тук! Всичко друго е безсмислено, когато вече не си на двайсет!

     Спираме на мини паркинга пред мини мотела, до мини бензиностанцията. Слизаме от мотора и влизаме пораженчески вътре... Срам и позор! Никога не бях спал на чуждо място на връщане към вкъщи само на някакви си 120-130 км от дома... Срааам! Но...и това се случва, когато вече не си на двайсет...

     Спазаряваме се с човека на рецепцията. То спазаряване е силно казано, защото питаме има ли стаи и колко пари са, той казва еди си колко си, викам може ли в евро? Може. Еди си колко си евро... Прави ми впечатление, че сметките му са изрядни и не ни клатушка с курса, разплащаме се и се затътряме уморено нагоре по стълбите, когато човекът вика момент, а утре кога ще тръгвате? Викам, не знам, рано...сигурно към 7.30-8.00. А той вика, а добре, защото колегата идва към 7 и ще ви отвори. Реших, че нещо не съм го доразбрал, но си спомних думите му, когато на сутринта, рано, рано, нейде към 6.30 се засилих към съседната бензиностанция да взема кафе за разсъбуждане и хоп - греда! Вратата заключена, а в мотела нямаше жива душа! Странно... Демек си в нещо като полу мотел, полу пандиз. Нрави... Бях спрял да се учудвам на каквото и да е...

     Качихме се в стаята. Мотелът беше повече от приличен, смея да твърдя - тих, чист и уютен. Пуснах телевизора. Много обичах да отмарям гледайки, или по-точно слушайки, македонска телевизия! Каквото и да говореха винаги много се смеех, щото то бива, бива диалект, ама тея лингвистични гении от манастира "Прохор Пшински" направо се бяха оляли...

     Сутринта, както вече споменах, първоначално ударихме греда с кафето, за сметка на това после пихме по едно с голям кеф в градината на мотела, на въздух. Уж щяхме рано да тръгваме, уж нямаше да се моткаме, ама нещо комай хич не ни се тръгваше. А имахме един час да губим от часовата разлика, да кръстосаме надлъж и шир Софето, да сменим превозните средства, след което да навъртим още едни 340 км, като естествено идеята беше да не замръкваме. В крайна сметка се надигнахме с неохота и стартирахме в посока Крива паланка и Гюешево. Щяхме да спрем в Кюстендил да хапнем по баничка, да звънна на този, на онзи, че то Боб са голяма работа, не сте забравили, нали?

 
     Караме си ние, а аз все повече се убеждавам, че снощното спиране се оказа правилното решение. Пътят си беше със завои и продължаваше да е с неособено цветуща настилка. Определено не беше трасе за каране по тъмно след 12-13 часово препускане по албанските чукари и натрупалата се умора. Е, сега беше друго! Беше светло, ние отпочинали и с кеф катерех поредицата от широки остри завои нагоре към границата. Като никога минахме пункта по светло. Беше ми неестествено някак. Митницата беше пуста и нямаше никой. Може би и това беше причината двамата македонски митничари да подхванат приказка с нас, за мотора, за Черна гора, за това откъде идваме толкова рано и прочие. Стандартните колко кубика е мотора, колко гори, колко струва... По едно време гледам зад единия митничар каска. Викам, я, а твоя мотор къде е? Човекът ме гледа с недоумение! Викам, нали си моторист, какъв ти е мотора и соча каската! Последва миг тишина и двамата митничари изведнъж избухнаха в смях, ама смях ти казвам, до припадък! Това, вика, ми е шлема! И колегата има - сочи в другия край на масата. Чак сега зацепвам, че това са чисто и просто жандармерийски шлемове... Излагация.... Голям смях падна на мой гръб.

 
     Плавно спираме на българската митница. Тук, викам, за да не се излагам като кифладжия, ще си мълча, че иначе кой знае каква глупост ще изръся! Па ме разпитваха откъде идваме, пък какво сме правили там, пък като как е в Черна гора, пък скъпо ли е, че били чували туй онуй, па пет пъти поне ни казаха, че в момента има събор на Памука и непременно трябва да се качим, че ето, точно навреме сме се заприбирали, та да можем да минем и през събора, на което аз само отговарях несвързано и дипломатично - мда...хубаво е времето, слънце, ама не е много жега, а натам какъв дъжд ни валя, ама тук е слънце...екстра е....топличко...

     Сигурно доста са се чудили хората кой ли ми е дилърът, че ги плещя такива, ама нейсе...смях да става...нищо, че е за моя сметка тоя път. Въздъхвам дълбоко и включвам първа. Потегляме. По баира надолу. Към баничките в Кюстендил. Към горската къщурка, където домува моторът и ни чака Нещото. Към Обеля, където трябваше да сменим Нещото с нашата кола. Към североизточната част на България, където в едно прашно малко село, ни чакаше домът ни, който не бяхме виждали от няколко месеца. Към големият орех, под който беше изненадата на Борката. Към неизвестното, което предстоеше при следващото ни пътуване. Към плановете за него. Защото всеки един край е едно ново начало, както беше казал някой по-мъдър от нас...